Читать «Постоянство на възприятието» онлайн - страница 35

Има ли за някой от нас връщане назад?

* * *

Колата диво се мяташе по разнебитения път. Разпадаше се. Не беше пригодена за подобно пътуване. Небето на изток просветляваше. Това беше зората на новото хилядолетие. Натиснах педала на газта и колата се разтресе. Не ми пукаше за нея. Не възнамерявах да се връщам по този път, никога вече. Независимо от всичко, трябваше да остана.

Зърнах стената и въздъхнах облекчено. Последните стотина мили ме измъчваше кошмарът, че всичко е било сън. Докоснах се до студената реалност на стената и тя ми даде сили. От небето се стелеше лек снежец, сивкав на бледата утринна светлина.

Видях ги в далечината. Всички, сред полето, където ги бях оставил. Не, греша. Тук бяха само децата. Защо ли ми изглеждаха толкова много на пръв поглед?

Розка беше сред тях. Познах я веднага, макар никога да не съм я виждал облечена в зимни дрехи. Беше се издължила, фигурата и бе станала по-женствена.

Трябва да е вече на деветнадесет. В ръцете и се гушеше бебе, друго, по-голямо дете бе приседнало в краката и. Приближих я и заговорих в ръката и.

Тя се извърна към мен, с лице блеснало от радост, а очите и се взираха с поглед, какъвто не бях виждал никога. Ръцете и се плъзнаха по мен, но очите не помръднаха.

— Докосвам те, приветствам те — изрекоха ръцете и. — Как бих искала да беше тук само преди няколко минути. Защо си отиде от нас, мили? Защо се забави толкова дълго? — Очите и бяха неподвижни като камъни. Розка беше сляпа. И глуха.

И другите деца също. Не всички — детето, което седеше в краката и, вдигна очи и ми се усмихна.

— Къде са останалите? — запитах я, след като си поех дъх. — Белязаната? Плешивко? Зеленооката? Какво се е случило? Какво се е случило с теб? — Чувствах, че съм на ръба на сърдечен пристъп или нервен припадък.

— Отидоха си — отвърна тя. Думата ми избяга, но подтекста включваше „Мария Целеста“ и Роаноук, Вирджиния. Имаше нещо по-сложно, което лежеше под повърхностното значение на отидоха. Напомняше за неща, за които ми бе говорила преди, долавях безсилно отчаяние като онова, което ме бе накарало да напусна комуната. Но имаше и нещо ново, нещо което още не е нейно, но до което вече е в състояние да се докосне. И я нямаше тъгата.

— Отидоха?

— Да. Не зная къде са. Но са щастливи. Те ¤¤¤-ха. Беше прекрасно. Можахме да се докоснем съвсем леко до него.

Чух сърцето ми да тупти в ритъма на последния влак, който напуска гарата. Под краката ми, техните невидими следи вече се топяха. Къде са вчерашните ни мечти? Защо никога не можем да се върнем в приказната страна, от която сме се събудили? Отваряш очи и твоят шанс вече е отлетял. Загубен безвъзвратно. Какъв глупак! В живота има само един шанс, такава е поуката, нали?

Ръцете на Розка се смееха по лицето ми.

— Подръж тази част от мен, Която-говори-с-уста-в-зърното — каза тя и ми подаде своята малка дъщеря. — Искам да ти подаря нещо.

Тя протегна ръце и докосна ушите ми със студените си пръсти. Шумът на вятъра изчезна и когато свали ръцете си, той вече не се върна. Тя докосна очите ми, изгаси светлината и аз вече не я видях.