Читать «Постоянство на възприятието» онлайн - страница 34

Станах писател. Открих, че сега вече владея по-добре умението да общувам с другите. Или, може би, че за първи път владея това умение. Както и да е, с писането ми потръгна, книгите се купуваха. Пишех за това, за което исках да пиша и възприемах нещата такива, каквито са. Поне не гладувах.

Преживях не-депресията на ’97, когато безработицата достигна двадесет процента, а правителството нехаеше. Нещата постепенно се оправиха, но тези които се върнаха на работа бяха по-малко от уволнените — както беше предишния път и по-предишния също. Още милион бездомници се озоваха на улицата, отчаяна армия обърнала лице към хаоса, безредието, гладът, кражбите, убийствата, палежите, бунтовете — този безкраен уличен театър, където никога не ставаше скучно.

Не станах богат, но поне живеех комфортно. Това е социално заболяване, при което човек си затваря очите пред сълзящите рани на обществото. Държах хубав апартамент в Марин, далеч от цевите на уличните картечници. Притежавах кола във време, в което това вече бе лукс.

Вече се бях примирил с мисълта, че животът ми не е това, което бих искал да бъде. Всеки от нас трябва да се научи да прави компромиси, поставиш ли си прекалено високи цели, не очаквай нищо друго освен разочарования. Продължавах да се лутам между цинизма и оптимизма, една смесица, която струва ми се, бе най-подходяща за мен. Поне поддържаше хода на двигателя.

Дори успях да стигна до Япония, както се бях зарекъл в началото.

Не срещнах човека, с който да споделя живота си. Единствено Розка и нейните приятели биха могли да изиграят тази роля, но не посмях да преплувам реката, която ни делеше. Дори не смеех да мисля за нея. Беше твърде опасно за душевното ми равновесие. Просто живеех с тази тежест и си повтарях, че в живота е така. Самотата бешше моя втора природа.

Така годините се изтъркаляха и дойде тази, с която си отива второто хилядолетие.

Сан Франциско се готвеше за величествено посрещане на 2000-та година. Никой не даваше пет пари за това, че градът загива, че цивилизацията се изражда в истерия. Карай да върви и да живее купонът!

В последния ден на 1999 стоях на брега на залива „Златните врати“. Слънцето бавно се потапяше в Тихия океан, нейде зад Япония, която сега бе разпокъсана от нео-самураите на хиляди малки държавици. Зад мен пропукваха първите зловещо празнични фойерверки на назряващия световен край, другаде сгради пламтяха буйно като факли, докато едни или други социални групи празнуваха, всяка по свой собствен начин. Градът потръпваше под тежестта на мизерията, готов да се свлече в дълбините на океана. Високо в орбита кръжаха атомни бомби, тръпнещи от нетърпение да посадят своите страшни гъби, когато изчерпаме всички други възможности.

Помислих си за Розка.

Изведнъж осъзнах, че се нося през пустинята Невада, стиснал кормилото, облян в пот, с крак замръзнал на педала. Плачех, но без глас, както се бях научил в комуната.