Читать «За мишките и хората» онлайн - страница 11

— А ти защо не го оставиш сам да си отговаря? Какво имаш наум?

— О! — възкликна високо Джордж. — Не искам да кажа, че много му сече пипето. Съвсем не. Но твърдя, че работи за сто души. Та той може да вдигне четиристотинфунтов чувал}

Фермерът сложи бавно тефтерчето в джоба си, пъхна палци в колана и примижа с едно око.

— Бе ти нещо мамиш, а?

— Какво?

— Казвам, че за нещо го използваш тоя човек. Да не би да му прибираш спечеленото, брей?

— Как ще му го прибирам? Защо мислите, че го използвам?

— Как да ти кажа, никога не съм виждал някой човек да си дава толкова труд за друг. Искам просто да разбера какъв интерес имаш.

— Той ми е... братовчед — каза Джордж. — Обещал съм на майка му да се грижа за него. Като дете го ритна кон в главата, ама сега е добре. Не е от най-умните, но пък може да върши всичко, каквото го накараш.

Фермерът се поотдалечи от тях.

— Бе то не му трябва много ум, за да пълни чували с ечемик. Но ти не се опитвай да ме мамиш, Милтън. Ще те държа под око. А защо напуснахте в Уийд?

— Работата се свърши — отговори бързо Джордж.

— Какво работихте?

— Ами... копаехме напоителна яма. .

— Хубаво. Само не се опитвай да ме лъжеш, защото няма да ти се размине току-тъй. Такива хитреци много съм ги виждал. След обед отивате на работа при вършачката. Ще товарите ечемик, С групата на Слим.

— Слим ли?

— Да. Един голям, висок. Ще го видите на обед. Той се обърна рязко, но преди да си излезе, извърна глава и ги изгледа продължително. Когато звукът от стъпките му замря, Джордж се нахвърли на Лени:

— Уж дума нямаше да обелваш, диване с диване! Нали щеше да държиш затворена мръсната си уста и да ме оставиш аз да говоря! Насмалко не изпуснахме работата.

Лени се бе вторачил отчаяно в ръцете си.

— Забравих, Джордж.

— Забрави я! Ти все забравяш, пък после аз трябва да ти оправям кашите. — Той се тръшна на леглото. — Сега непрекъснато ще ни дебне. Трябва да внимаваме да не сбъркаме нещо. И научи се най-после да държиш затворена мръсната си уста.

Джордж млъкна мрачен.

— Джордж?

— Какво искаш?

— Нали не ме е ритнал кон в главата бе, Джордж?

— Налягай си парцалите и не приказвай! — рече разярено Джордж. — Стига си ми създавал такива проклети неприятности!

— Джордж, ти каза, че съм ти братовчед.

— Какво като съм ти казал, то беше лъжа. И добре, че не е истина. Ако ми беше роднина, щях да се застрелям.

Той млъкна ненадейно, приближи до отворената врата и погледна навън.

— Ей, ти какво подслушваш тука?

В спалното влезе бавно старецът. В едната си ръка пак държеше метлата. По петите му се мъкнеше едва-едва овчарско куче със сива муцуна и безцветни, ослепели от старост очи. Кучето се дотътри, куцукайки, до ъгъла, легна, заръмжа тихичко и взе да ближе пепелявата си, проскубана козина. Старият метач не свали очи от него, докато то не се намести.

— Какво ще подслушвам — каза той. — Рекох само да постоя на сенчица и да попощя кучето си. Току-що пометох пералнята.

— Не си пъхай носа, дето не трябва! — скастри го Джордж. — Не ги обичам тия работи.

Старецът се почувствува неловко и замести поглед ту към Лени, ту към Джордж.