Читать «За мишките и хората» онлайн - страница 9

Джордж пристъпи напред и хвърли одеялата си върху сламения чувал, който служеше за дюшек. После погледна полицата над кревата и взе оттам жълта тенекиена кутийка.

— Ха! Това пък какво е?

— Отде да знам — отвърна старецът.

— Тук пише: „Унищожава въшки, хлебарки и други паразити.“ Бе ти какво легло ни даваш, а? Да въшлясаме ли искаш?

Старецът сложи метлата под мишница и протегна ръка към кутийката. След това заразглежда внимателно надписа.

— Вижте кво — каза най-после той, — момчето, дето спеше преди на това легло, беше ковач — много хубав човек и чист, чист до немай-къде. Миеше си ръцете дори след ядене.

— Тогава как е завъдил тия гадини? — извика Джордж вече ядосан.

Лени сложи завивките си на съседното легло, седна и се втренчи в Джордж със зяпнала уста.

— Вижте кво — подзе пак старецът, — тоя ковач, викаха го Уайти, беше такъв човек, че ръсеше от тоя прах, макар да нямаше гадини. Ей тъй, за по-сигурно, видите ли. Да ви кажа кво правеше: като седнеше да яде, не кусваше варените картофи, дорде не ги обелеше и изчистеше и от най-малкото петънце. Пък не дай боже по черупката на яйцето му да имаше кръв — жулеше го с четка. Накрая напусна, и то заради храната. Такъв човек беше — чистник. В неделя се издокарваше, дори когато не отиваше в града; слагаше си даже връзка и сядаше в спалното.

— Знам ли? — рече недоверчиво Джордж. — Та защо, казваш, напуснал?

Старецът пъхна жълтата кутийка в джоба си и потри рошавите си бели бакенбарди.

— Ами... ей тъй.., напусна, както се напуска; Каза, че зарад храната. Нямал друга причина, само храната. Една вечер рече: „Платете ми, каквото съм изкарал“ и дим да го няма.

Джордж вдигна завивките си, наведе се и заразглежда отблизо сламеника. Лени стана и тутакси последва примера му. След прегледа Джордж най-после се успокои. Той разгъна навитите по войнишки одеяла и сложи вещите си на полицата — самобръсначка, сапун за бръснене, гребенче, флакон хапчета, благ мехлем и каишка за китката. След това застла прилежно леглото си.

— Господарят ей сегичка ще дойде. Като видя, че ви няма тая заран, хванаха го дяволите. Влиза тука — ние таман закусвахме — и вика: „Къде са ония, новите, дявол да ги вземе?“ После си изкара яда на коняря.

Джордж приглади една гънка на леглото си и седна.

— Изкара си го на коняря ли? — попита Джордж.

— И още как. Конярят ни е негър.

— Негър, казваш, а?

— Ъхъ. Пък един добряк! Веднъж го ритна кон, та нещо не е добре с гръбнака. Ядоса ли се господарят, изкарва си го на него. Ама конярят пет пари не дава. По книгите пада. Все книги държи в стаята си.

— А що за човек е господарят? — попита Джордж.

— Как да ти кажа, не е лош човек. Прихващат го сегиз-тогиз, ама иначе не е лош. Да ви кажа кво направи на Коледа. Домъкна тука един галон уиски и вика: „Пийте, момчета, колкото ви душа иска! Веднъж е Коледа.“

— Ами! Цял галон уиски? ,

— Бога ми! Пък каква веселба падна! Нея вечер пуснаха негъра при нас. Дребничкият мулетар, викат го Смити, веднага се нахвърли отгоре му. Ама една борба беше! Момчетата не позволиха на Смити да действува с краката, та черният го пребори. Смити разправяше, че ако работел с краката, щял да види сметката на черния. Добре, ама момчетата не му дадоха, защото пък конярят е зле с гръбнака. — Старецът млъкна, наслаждавайки се на спомена от тая вечер. — После момчетата отидоха в Соледад, па като се разбеснели там! Аз не ходя в града. Не ме тегли вече казиното.