Читать «Улица Консервна» онлайн - страница 9

Преди сегашният пазач Алфи да поеме поста си, в ресторант „Мечешко знаме“ се бе разиграла една трагедия, която натъжи всички. Предишният пазач се наричаше Уилям. Беше чернокос и вглъбен в себе си човек. Денем, когато задълженията му не бяха много, женската компания му омръзваше. През прозорците Уилям виждаше Мак и момчетата, насядали на слънца по тръбите в празното място, провесили крака в дивите ружи, бавно и философски да разискват интересни, но незначителни въпроси. Наблюдавайки ги, от време на време забелязваше да вадят отнякъде бутилка „Стари кецове за тенис“ и като обърсват гърлото й с ръкав, да я надигат един след друг. На Уилям се дощя и той да стане член на тази приятна компания. Един ден излезе и седна на тръбата. Разговорът спря и в компанията се възцари неловко, враждебно мълчание. След малко неутешимият Уилям се върна в „Мечешко знаме“ и през прозореца видя, че разговорът отново се подхвана. Това го опечали. Той имаше тъмно и грозно лице и уста, изкривена от размишления.

На следния ден отиде пак; тоя път взе със себе си шише уиски. Мак и момчетата изпиха уискито — в края на краищата не бяха луди! — но всичкото, което изрекоха бе „Наздраве!“ и „Чиста работа“.

Подир малко Уилям се върна в „Мечешко знаме“ и през прозореца чу, че Мак извишава глас: „Бог да го убие, не обичам сводниците!“ Това очевидно не беше вярно, но Уилям не знаеше. Мак и момчетата чисто и просто не обичаха Уилям.

Сърцето на Уилям бе сломено. Безделниците не го приеха в своето общество. Те се чувствуваха много по-високостоящи от него. Уилям и без това винаги се самоизучаваше и самообвиняваше. Наложи шапка, тръгна покрай морето и стигна чак до фара. Застанал в малкото кокетно гробище, където човек по всяко време можеше да долови тътена на вълните, Уилям се отдаде на черни мисли. Никой не го обичаше. Никой не питаше за него. Наричаха го пазач, ала беше сводник, мръсен сводник, най-низката твар на земята. Тогаз си помисли, че и той, за бога, има право да бъде щастлив както всички останали. Върна се разгневен, но с първите стъпки към „Мечешко знаме“ гневът му се стопи. Вечерта бе дошла и монетният грамофон свиреше „Есенна луна“. Уилям си спомни, че първата и единствена брантия, която някога е била добра към него обичаше тази песен. После тя го бе напуснала, омъжила се за друг и изчезнала. Песента ужасно го натъжи. Уилям свари Дора в задното салонче да пие чай.

— Какво става с тебе? Да не си болен? — попита го тя.

— Не съм — каза Уилям. — Но каква полза? Гадно ми е. Ще взема да си тегля куршума.

През ръцете на Дора в живота й беше минавал не един шантав. Тя се ръководеше от правилото: „Такъв никога не утешавай.“

— Добре — рече тя, — щом искаш… Само гледай да не събереш килимите.

Влажен сив облак надвисна над сърцето на Уилям. Той полека се измъкна, прекоси коридора и почука на вратата на Ева Фланегън. Тя бе червенокоса и всяка седмица ходеше при изповедник. Ева беше религиозно момиче с огромно семейство от братя и сестри и пиеше неизказано много. Уилям я завари да лакира, по-право да цапа ноктите си. Знаеше, че е бременна, а Дора не разрешаваше на бременните да работят. Пръстите й бяха до половината потънали в лак за нокти. Беше ядосана.