Читать «Улица Консервна» онлайн - страница 10

— Какво те яде? — запита го тя.

— Ще си тегля куршума! — Той също се ядоса.

Ева изпищя:

— Но това е мръсен, долен и ужасен грях! Не ти прилича да напуснеш заведението точно когато имам достатъчно сили да се замъкна до Сейнт Луис. Неспособно копеле!

Тя продължаваше да крещи. Уилям тръшна вратата и се отправи към кухнята. Беше му дотегнало от жени. При гърка щеше да си отдъхне от тях.

Нахлузил голямата престилка, с навити ръкави, гъркът пържеше свински пържоли в два грамадни тигана и ги преобръщаше с шилото за лед.

— Здрасти, Китс! Какво става? — Пържолите цвъртяха в тиганите.

— Не зная, Лу — рече Уилям. — Понякога си мисля, че ще е най-добре да… клък! — и той прекара пръст през гърлото си.

Гъркът остави шилото на печката и нави ръкавите си още по-нагоре.

— Да ти кажа ли какво съм чувал, Китс? Чувал съм, че тия дето много приказват за това, никога не го правят.

Уилям протегна ръка, пое шилото и го стисна. Очите му се впиха дълбоко в тъмните очи на гърка. В началото забеляза там недоверие и насмешка, но полека лека в тях се надигна безпокойство, а след това и тревога. Уилям видя промяната и разбра, че гъркът повярва. Гъркът наистина повярва, че Уилям ще извърши каквото каза. И щом откри това в очите на гърка, Уилям вече знаеше, че ще го стори. Стана му мъчно, защото сега му се струваше глупаво. Ръката му се издигна и шилото се впи в сърцето му. То влезе учудващо лесно.

Уилям — така се наричаше мазачът преди Алфред. Алфред се хареса на всички. Той можеше да седне на тръбите с Мак и момчетата по всяко време. Той можеше дори да посещава приюта „Палас“.

ГЛАВА 4

Вечерта, току преди да се здрачи, на улица Консервна се случи нещо необикновено. Случи се в промеждутъка преди залеза и запалването на уличния фенер. По това време настъпва кратък миг на сивкав здрач. По хълма, край приюта „Палас“, по отсечения склон и през запустялото място премина някакъв стар китаец. Носеше вехта сламена гарсонетка, дочено палто и дочени панталони и тежки обуща. Едната подметка беше разпрана и шляпаше по земята. Мъкнеше покрита кошница. Лицето му беше сухо и кафеникаво, дълбоко набраздено на ивици, а старите му хлътнали очи, които гледаха сякаш през дупки, бяха кафяви, кафяво беше дори бялото им. Той мина точно на смрачаване, прекоси улицата и се озова между Западната биологична и фабрика „Хедиондо“. После пресече малкия плаж и се загуби сред коловете и стоманените греди, които подпираха мостчето на кея. До утрото никой повече не го видя.

На утрото, в промеждутъка след изгасването на уличния фенер и преди пукването на зората, старият китаец пропълзя измежду подпорите на кея и прекоси плажа и улицата. Сега кошницата му беше тежка и мокра, от нея капеше вода. Отпраната подметка шляпаше по настилката. Той се възкачи по хълма до следващата пряка, потъна зад вратата на един висок стобор и до вечерта никой повече не го видя. Хората дочуха в съня си шляпането на обувката му и за миг се разсъниха. Това се случваше от години, ала никой не можа да свикне с него. Някои го мислеха за господ, а много старите хора го вземаха за смъртта. Децата, тъй както децата винаги във всичко старо и необикновено виждат само смешното, го смятаха просто за един много смешен стар китаец. Но те не смееха да му се подиграват и да подвикват подире му, защото около него се носеше нещо, което внушаваше страх.