Читать «Тортила Флет» онлайн - страница 87

Тази заран мъгла покриваше небето. Слънцето, след множество неуспешни престрелки, се отказа и отстъпи зад сивите завеси. От боровете капеше прашна роса и лицата на малкото хора, които се виждаха, отразяваха деня с мрачни погледи и сива кожа. Нямаше сърдечни поздрави. Изцяло липсваше оня човешки идеализъм, който сляпо се надява, че този ден ще бъде по-хубав от всички останали.

Старият Рока, като видя, че Торели се усмихва, влезе в къщи и каза на жена си:

— Оня трябва току-що да е убил и изял децата си1! Ще видиш.

Торели беше щастлив, защото в джоба му имаше един сгънат скъпоценен лист. Пръстите му шареха по палтото непрекъснато и натискаха джоба, докато тихичкият шумолящ звук уверяваше Торели, че листът е на мястото си. Докато крачеше в сивата утрин, той си мърмореше.

„Змийско гнездо! — казваше той. — Аз ще изтрия тая чума, тия приятели на Дани! Няма вече да давам вино за вещи, а после да ми крадат отново вещите. Всеки от тях поотделно не е чак толкова лош, но цялото им гнездо!… Майко Богородице, само гледай как ще ги изхвърля на улицата! Тия гущери, тия въшки, тия отровни мухи! Като отидат да спят пак в гората, няма да се надуват толкова!

А й ще им дам да разберат, че Торели винаги се смее последен. Те цял ден мислят само как да ме измамят, как да съсипят имота ми и да посрамят жена ми! Сега ще видят, че Торели, този великомъченик, може и да връща удара! О, да, ще видят те!“

Така мърмореше той, докато крачеше, а пръстите му шумоляха с листа в джоба. Скръбни капки падаха от дърветата в праха. Чайките кръжаха във въздуха и трагично пищяха. Сякаш олицетворение на самата сива съдба, Торели крачеше към къщата на Дани.

В къщата на Дани беше тъжно. Приятелите не можеха да се припичат на верандата, защото нямаше слънце. Би ли могъл някой да измисли по-сериозна причина за тъга? Те бяха върнали обратно от дерето откраднатата печка и отново я бяха нагласили. Сега се бяха струпали около нея, а Джони Пом-пом, който им беше дошъл на гости, им казваше новините, които знаеше.

— Тито Ралф, — каза той — не е вече надзирател в градския затвор. Тази заран полицейският началник го изгони.

— Аз обичах Тито Ралф — каза Пайлън, — Като влезеше човек в затвора, Тито Ралф му носеше по малко вино. И той знаеше повече истории, отколкото сто души заедно. Защо си е загубил работата?

— Тъкмо това съм дошъл да ви кажа. Тито Ралф, както знаете, сам често лежеше в затвора и винаги беше добър затворник. Той знаеше как трябва да се води един затвор. Познаваше затвора по-добре от всеки друг. Когато Татко Меркс, старият надзирател, почина, Тито Ралф пое службата му. Никога не е имало такъв добър надзирател като Тито Ралф. Всичко, което правеше, беше идеално. Но имаше един малък недостатък. Като пиеше вино, забравяше, че е надзирател. Тогава бягаше и трябваше да го ловят. Приятелите кимнаха.