Читать «Тортила Флет» онлайн - страница 44

„Геодезична служба на Съединените американски щати 1915 година. Надморска височина 600 фута.“

Пайлън седна в дупката и раменете му увиснаха от отчаяние.

— Няма ли съкровище? — плачливо попита Големия Джо.

Пайлън не отговори. Портаджи огледа циментения квадрат и челото му се нагърчи в размисъл. Той се обърна към опечаления Пайлън:

— Не можем ли, да вземем това парче метал и да го продадем?

Пайлън излезе от своята потиснатост.

— Джони Пом-пом намери едно такова — каза той със спокойствието на голямото разочарование. — Джони Пом-пом взе металното парче и се опита да го продаде. За изкопаване на едно такова осъждат на една година затвор. Една година затвор и две хиляди долара глоба.

В мъката си той не искаше нищо друго, освен да се махне от това трагично място. Стана, намери бурени, с които да завие шишето с вино, и тръгна надолу. Големия Джо загрижено заситни след него.

— Къде отиваме? — попита той.

— Не знам — каза Пайлън.

Денят вече блестеше, когато стигнаха до пясъчния бряг, но Пайлън не спря дори и на брега. Той се повлече по твърдия пясък, там, където вълните го миеха, докато МонтереЙ остана далече зад тях и само пясъчните дюни зад плажа и нагънатите вълни на залива останаха свидетели на неговата скръб. Големия Джо седна до него и изпита чувството, че е някак отговорен за мълчаливото му страдание.

Пайлън махна бурените от шишето, отпуши го, отпи дълбоко и понеже скръбта е майка на състраданието, подаде виното на негодника Джо.

— Как само го мислехме! — викна той. — Как мечтите ни тикаха напред! Все си мислех как ще занесем торбите със златото на Дани! Представях си вече как щеше да гледа той! Щеше да се учуди. Дълго време нямаше да повярва. — Взе бутилката от Джо Портаджи и отпи грандиозна глътка. — И сега всичко това изчезна, изпари се в нощта?

Слънцето вече напичаше плажа. Въпреки своето разочарование, Пайлън усещаше, че в него се прокрадва предателско спокойствие, някакво подло желание да открие и добри страни в настоящото положение.

Големия Джо кротко, както си знаеше, беше вече изпил повече, отколкото му се полагаше. Пайлън с възмущение грабна шишето и продължително пи.

— И все пак, подир всичко това — каза той философски, — може би ако бяхме намерили златото, то нямаше да донесе добро на Дани. Той винаги е бил бедняк. Богатството може да го подлуди.

Големия Джо кимна тържествено. Виното все повече намаляваше в шишето.

— Щастието е по-важно от богатството — каза Пайлън. — По-хубаво е да се помъчим да направим Дани щастлив, отколкото да му даваме пари.

Големия Джо кимна отново и си свали обущата.

— Да го направим щастлив, да! Това е то!

Пайлън тъжно се обърна към него.

— Ти си само едно прасе и не заслужаваш да живееш сред хора — нежно му каза той. — Ти, който открадна одеялото на Дани, би трябвало да живееш в кочина и да те хранят с картофени люспи!

От топлото слънце им се приспа. Малките вълни шепнеха по плажа. Пайлън си свали обущата.