Читать «Червеното пони» онлайн - страница 36

— Ехей, ей ти, Черни демоне! По-спокойно, стъпвай по земята!

Зимата дойде изведнъж. Няколко кратки превалявания и след това силен непрекъснат дъжд. Хълмовете загубиха сламения си цвят и почерняха от водата, а зимните потоци шумно започнаха да се спускат из каньоните. Показаха се печурки и пърхутки, а срещу Коледа се подаде нова трева.

Но тази година Коледа не беше най-важният ден за Джоди. Един неизвестен още ден през януари бе станал оста, около която се въртяха месеците. Когато започнаха дъждовете, Джоди вкара Нели в една клетка на обора, хранеше я всяка сутрин с топла храна, четкаше я и я вчесваше.

Кобилата толкова много се поду, че Джоди се разтревожи.

— Ще се пръсне — каза той на Били.

Били сложи силната си квадратна ръка върху подутия корем на Нели.

— Пипни тука — каза той тихо. — Можеш да усетиш как мърда. Сигурно ще останеш изненадан, ако са кончета близнаци.

— Така ли мислиш? — извика Джоди. — Мислиш ли, че ще бъдат близнаци, а Били?

— Не, не мисля, но понякога и това става.

През първите две седмици на януари валеше непрекъснато. Когато не беше на училище, Джоди прекарваше по-голямата част от времето си в клетката с Нели. По двадесет пъти на ден слагаше ръка на корема й да усети как мърда кончето. Нели ставаше все по-нежна към момчето, все повече се сприятеляваше. Търкаше носа си в него. Когато Джоди влизаше в обора, тя тихичко изцвилваше.

Един ден и Карл Тифлин дойде в обора с Джоди. С възхищение огледа разчесаната дореста козина и попипа твърдата плът по ребрата и шията на кобилата.

— Добра работа си свършил — каза той на Джоди. Това беше най-голямата похвала, на която бе способен. Часове след това Джоди бе изпълнен с гордост.

Дойде петнадесети януари, а кончето не се роди. Дойде и двадесети; в стомаха на Джоди заседна бучка страх.

— Дали всичко е наред? — попита той Били.

— О, разбира се. И отново попита:

— Сигурен ли си, че всичко ще бъде наред? Били погали кобилата по шията. Тя неспокойно поклати глава. Казах ти, че не винаги се раждат за едно и също време, Джоди Трябва просто да почакаш.

Когато дойде краят на месеца и Нели още не бе родила, Джоди обезумя. Тя беше толкова наедряла, че дишаше тежко, а ушите й бяха събрани и щръкнали, като че я болеше глава. Джоди започна да спи неспокойно, а сънищата му станаха объркани.

През нощта на втори февруари момчето се събуди с плач. Майка му извика:

— Джоди, сънуваш нещо. Събуди се и пак заспи!

Но Джоди беше обзет от ужас и отчаяние. Полежа тихо някое време, като чакаше да заспи отново майка му, след това навлече дрехите си и се измъкна навън с боси крака.

Нощта беше тъмна и мъглива. Ръмеше ситен като мъгла дъжд. Кипарисът и бараката изскочиха от мъглата и отново потънаха в нея. Вратата на обора изскърца, когато Джоди я отвори — нещо, което никога не се случваше с нея през деня. Той отиде до полицата и намери фенера и тенекиената кутия кибрит. Запали фитила и мина по дългата, покрита със слама пътека до клетката на Нели. Тя се беше изправила. Цялото й тяло се поклащаше. Джоди я извика: