Читать «Зовът на Ктхулу ((Открито сред книжата на покойния Франсис Уейлънд Търстоун от Бостън))» онлайн - страница 10

На първи ноември 1907 г., полицията в Ню Орлийнс получила настойчиви молби за помощ от жителите на южната блатиста местност и лагуната. Обитателите на тези области — предимно примитивни, но безобидни наследници на хората на Лафит — от известно време живеели в истински ужас от нещо незнайно, което се промъквало към тях нощем. Очевидно ставало въпрос за вуду, но в много по-лош вариант, от онова, което им било известно. Откъм мрачните гори, където никой не се осмелявал да пристъпи, започнал да се носи непрестанният злокобен звук на там-тами след което сред месното население започнали да изчезват жени и деца. Дочували се умопомрачителни и сърцераздирателни писъци, а също смразяващи душата песнопения, придружени с проблясващи демонични пламъци. Според изплашения пратеник, хората вече не можели да понасят това положение.

И така същият следобед, един полицейски автомобил и две вагонетки откарали група от двадесет полицаи, водени от разтреперания заселник. Когато проходимият път свършил, те слезли и в пълно мълчание извървели следващите мили пеш сред страховити кипарисови гори, където дневната светлина никога не достигала. Обграждали ги грозни коренища и зловещо провиснали примки от Испански мъх. От време на време се натъквали на камари от влажни камъни или остатъци от рушащи се стени, свидетелстващи за нечие мрачно присъствие, което допълнително усилвало чувството на отчаяние, навявано от деформираните плесенясали дървета. Когато селището на местните, състоящо се от жалки колиби, струпани една до друга, най-после се показало пред тях, изнервените му обитатели хукнали да се скупчат около няколко мъждукащи фенера. В онзи момент приглушеното биене на там-тамите се долавяло слабо някъде доста напред, но при всяка промяна в посоката на вятъра до тях достигал пронизителен агонизиращ писък. Освен това през невзрачните шубраци на гората изглежда са процеждало червеникаво сияние. Изплашените до смърт заселници, които се страхували дори отново да останат сами, категорично отказали да навлязат навътре в гората по посока на нечестивия култ, затова инспектор Леграс и деветнадесетте му колеги се впуснали без водач сред ужасните черните сводове, където никой от тях не бил стъпвал преди.

Областта, в която навлезли полицаите имала традиционно лоша слава и като цяло била непозната на белите хора, които не били стъпвали там. Съществувала легенда за скрито езеро, което никой смъртен не е зървал, в което живеело огромно, безформено, бледо полиповидно същество, от чиито очи се излъчвала светлина. Между заселниците се шушукало, че в полунощ от пещерите, простиращи се под земята, излизали демони с прилепски крила, за да му се поклонят. Те твърдели, че съществото е било там преди Делбървил, преди ЛаСал, преди индианците и преди горите изобщо да били заселени с познатите, нормални птици и зверове. Съществото било кошмарно, и носело смърт на всеки, който го види. Хората страняли от тази област, защото съществото им пращало сънища. Вуду оргията, която се разигравала в онзи момент била съвсем на ръба на тази отвратителна област, но все пак била опасно близо. Ето защо, самото място, което поклонниците си избрали, ужасило заселниците повече от шокиращите звуци и инциденти.