Читать «Сянка над Инсмут» онлайн - страница 11

Разрухата беше най-жестока около кейовете, макар че всред упадъка забелязах бялата кула на отлично съхранено здание, вероятно малка фабрика. Пристанището, отдавна превърнато в песъчлива плитчина, беше преградено със стар каменен вълнолом; върху него едва различих фигурките на неколцина седнали рибари, а в края стърчеше нещо, напомнящо останки на рухнал фар. Отвъд тази преграда нахлуваше дълъг пясъчен език, осеян с паянтови бараки, лодки и пръснати капани за омари. По-дълбоки места като че имаше само там, където реката протичаше край сградата с куличка и завиваше на юг към океана отвъд края на вълнолома.

Тук-там от брега се подаваха безформени, прогнили останки от кейове; южният им край изглеждаше напълно разрушен. Далече в морето, въпреки прилива, зърнах да се издига над водата дълга черна ивица, внушаваща чувство за древна задрямала злоба. Разбрах, че това трябва да е Дяволският риф. Докато го гледах, към отблъскващата му мрачност се примеси едва доловим властен зов; и колкото и да е странно, този нюанс ми се стори далеч по-тревожен от първоначалното впечатление.

По пътя не срещнахме никого, но скоро взеха да се мяркат запустели ферми в различни стадии на разруха. После забелязах няколко обитаеми къщи с парцали по изпотрошените прозорци, купища черупки и прогнили риби из дворовете. На едно-две места апатични мъже окопаваха безплодни градинки или ровеха за миди по вмирисания на риба плаж; край буренясалите веранди играеха група немити дечурлига с маймунски лица. Кой знае защо тия хора ми внушаваха по-дълбока тревога, отколкото разнебитените сгради — почти у всекиго срещах определена уродливост в лицето и походката, нещо, от което инстинктивно се отвращавах, без да го разбирам и осъзнавам докрай. За момент си помислих, че това типично телосложение ми напомня някаква картина, видяна може би в стара книга, когато съм бил особено потиснат или разтревожен, ала илюзорният спомен бързо изчезна. Докато автобусът се спускаше, започнах да долавям в неестествената тишина монотонния тътен на водопад. Кривите неизмазани къщи ставаха все повече, подреждаха се от двете страни на пътя и изглеждаха малко по-градски от ония, които вече бяхме отминали. Пейзажът отпред се смали до размерите на улична сцена и на места личеше, че някога е имало калдъръм и тухлени тротоари. Очевидно всички сгради бяха необитаеми и тук-там се мяркаха празнини, където паднали комини и останки от зидани мазета напомняха за отдавна срутени къщи. Над всичко това се разстилаше невъобразим смърдеж на риба.

Скоро започнаха да се появяват пресечки и отклонения; левите водеха към крайбрежното царство на кал, мизерия и тлен, а от дясно се разкриваха следи от минало величие. Дотук не бях зърнал жива душа, но сега срещнахме първите оскъдни признаци за обитаемост — по някой прозорец със завеси или раздрънкан автомобил на тротоара. Паважът се очертаваше все по-отчетливо и макар че повечето сгради бяха доста стари — дървени и тухлени постройки от началото на 19-ти век — личеше, че в тях се поддържат условия за живот. Като любител историк, увлечен от гледката на това богато, запазено късче от миналото, почти забравих отвратителната воня и чувството на заплаха и погнуса.