Читать «Сянка над Инсмут» онлайн - страница 10

Денят беше топъл и слънчев, но пейзажът ставаше все по-пустинен — навсякъде само пясък, обрасъл с острица и съсухрени шубраци. През прозорчето виждах морската синева и жълтеникавата черта на Плъм Айлънд, а малко по-късно доближихме плажа, след като тесният път се отклони от шосето за Раули и Ипсуич. Наоколо не се мяркаха къщи и по състоянието на пътната настилка прецених, че движението насам не е особено оживено. Ниските прогнили телефонни стълбове крепяха само две жици. От време на време прекосявахме груби дървени мостове над приливни заливчета, които се врязваха дълбоко в сушата и подсилваха уединението на областта.

Понякога зървах над пясъка да стърчат сухи дънери и порутени стени, потвърждаващи прочетеното в една книга предание, че някога тук се простирала плодородна и гъсто заселена селска местност. Според автора промените започнали едновременно с инсмутската епидемия през 1846 година и простите хорица смятали, че са свързани с някакви потайни сили на злото. Всъщност причината се криела в неразумното изсичане на крайбрежните гори, което лишило почвата от защита и отворило път на прииждащите пясъци.

Накрая Плъм Айлънд изчезна и отляво се разкриха просторите на Атлантика. Тесният път се заизкачва стръмно нагоре и аз усетих необичайно безпокойство, гледайки към самотния хребет, където изронените коловози се сливаха с небето. Автобусът сякаш се канеше да продължи изкачването, завинаги да напусне земното убежище и да се слее с незнайните мистерии на въздушното пространство и загадъчната небесна вис. Зловещи аромати се примесваха към морския дъх, а тясната глава и скованите прегърбени рамене на безмълвния шофьор ми ставаха все по-противни. Когато се вгледах внимателно, забелязах, че тилът му е почти също тъй лишен от растителност, както и лицето — по сивата грапава кожа се мяркаха само няколко редки жълтеникави кичура.

Сетне достигнахме хребета и зърнах отвъд него разстланата долина, където Манъксет се влива в морето малко по-северно от дългата скална верига, която извисява гордия си връх Кингспорт Хед и продължава към нос Ан. Отвъд далечния мъглив хоризонт едва се различаваше мътният профил на върха, увенчан със старата и странна къща, за която се носят толкова много легенди; но за момента цялото ми внимание бе приковано към по-близката панорама в низините. Разбрах, че съм се озовал лице в лице с овеяния от слухове мрачен Инсмут.

Градът беше застроен нашироко и нагъсто, ала веднага биеше на очи злокобната липса на признаци за живот. Сред гъсталака от комини едва-едва се издигаха оскъдни струйки дим, а на фона на морския хоризонт мрачно стърчаха три високи небоядисани камбанарии. Едната от тях беше почнала да се рони откъм върха; на мястото на часовниците в нея и в още една зееха само черни дупки. Необятното гъмжило от хлътнали мансарди и островърхи фронтони внушаваше с потискаща откровеност представата за червясала гнилост и докато се спускахме по пътя към града, видях, че много покриви са напълно пропаднали. Имаше и големи квадратни къщи в южняшки стил с ребрести стрехи, кулички и оградени с парапет „вдовишки тераси“. Повечето се намираха далеч от брега и една-две изглеждаха умерено запазени. Сред тях забелязах ръждивите и тревясали релси на изоставената железопътна линия, килнатите телеграфни стълбове без жици и едва различимите трасета на теснолинейката за Раули и Ипсуич.