Читать «Сянка над Инсмут» онлайн - страница 9

Когато шофьорът излезе от магазина, успях да го огледам по-внимателно и се помъчих да установя причината за неприятното впечатление. Беше мършав и прегърбен, висок почти метър и осемдесет, облечен в раздърпан син костюм, а на главата му се мъдреше смачкано каскетче за голф. Трябва да имаше около тридесет и пет години, но заради странните дълбоки бръчки отстрани на шията изглеждаше по-стар, въпреки младежкия вид на тъпото му безизразно лице. Главата беше сякаш сплескана и издължена, с изпъкнали воднистосини очи, които сякаш никога не мигаха, плосък нос, учудващо недоразвити уши и скосено чело и брадичка. Издадените дебели устни и порестите синкави бузи изглеждаха почти напълно лишени от растителност с изключение на редки снопчета ПОДБИТИ жълтеникави косми; на места кожата ми се стори ненормално грапава, като да се лющеше от някакво паразитно заболяване. Пръстите бяха поразяващо къси спрямо телосложението, сякаш се стремяха да се сраснат плътно в една огромна лапа. По мощните ръце изпъкваха дебели вени, а кожата им имаше твърде необичаен сивосин оттенък. Докато крачеше към автобуса, забелязах как нелепо тътри грамадните си ходила. Колкото повече ги гледах, толкова повече се чудех откъде си намира обуща.

От този тип се излъчваше нещо мазно и лепкаво, което допълнително засилваше неприятното впечатление. Той явно работеше или живееше край складовете за риба и наоколо се носеше характерната миризма. Не можех дори смътно да определя колко и каква чужда кръв тече в жилите му. Странните черти явно не бяха азиатски, полинезийски, средиземноморски или негроидни, ала напълно разбирах защо хората ги смятат за чуждоземски. Лично аз бих допуснал по-скоро биологично израждане, отколкото расови примеси.

С неприятна изненада разбрах, че в автобуса няма да има други пътници. Кой знае защо не ми се нравеше идеята да пътувам насаме с този шофьор. Но тъй като времето за потегляне наближи, аз потиснах страховете, качих се подир Джо Сарджънт, подадох му един долар и промърморих с половин уста: „Инсмут“. За момент той ме огледа любопитно и без да каже нещо, върна рестото от четиридесет цента. Седнах далече зад него, но от същата страна на автобуса, защото по време на пътуването исках да разгледам брега.

Най-сетне вехтата машина се разтресе и с гръмко тракане и пушляк пое покрай старите тухлени сгради на Стейт стрийт.

Като наблюдавах хората по тротоара, стори ми се, че забелязвам у тях странния стремеж да не поглеждат автобуса — или поне да се правят, че не го виждат. После завихме наляво по Хай стрийт, където паважът беше по-гладък, префучахме край достолепни стари резиденции от ранния републикански период и още по-древни колониални селски къщи, прекосихме река Паркър в долните квартали и накрая навлязохме сред голи и монотонни крайбрежни равнини.