Читать «Сянка над Инсмут» онлайн - страница 12

Но не ми бе съдено да достигна целта, без да изпитам едно много силно и болезнено неприятно впечатление. Автобусът бе стигнал до нещо като кръстовище или уличен възел с църкви от двете страни и боклукчиви останки от кръгла градинка в средата, а на отклонението вдясно и отпред се издигаше високо здание с колонада. Някога белите му стени сега изглеждаха сиви и олющени, а златистите букви на черен фон върху фронтона бяха толкова избледнели, че едва разчетох надписа „Таен орден на Дагон“. Значи това беше някогашният Масонски дом, отстъпен впоследствие на един уродлив култ. Докато напрягах очи, за да разшифровам названието, дрезгавият звън на пукната камбана отклони вниманието ми и аз бързо извих глава наляво.

Звукът долиташе от нисичката камбанария на каменна църква, построена явно по-късно, отколкото другите сгради — храм в тромав готически стил, с непропорционално високи основи и здраво залостени капаци на прозорците. Макар че откъм мен часовникът на кулата нямаше стрелки, разбрах, че глухите удари отмерват единадесетия час. После мислите ми за времето изведнъж бяха пометени от поразително ясната картина на необясним ужас, която се стовари върху мен, преди още да осъзная какво представлява в действителност.

Вратата на църковното мазе беше отворена, разкривайки вътрешния мрак. Пред очите ми някакъв предмет сякаш пресече черния правоъгълник и отпечата като с нажежено желязо в мозъка ми мимолетен кошмарен образ — още по-влудяващ тъкмо защото анализът не можеше да открие в него нито една кошмарна черта.

Беше живо същество — първото освен шофьора, което виждах, откакто навлязохме в по-гъсто застроените квартали — и в друго, по-бодро настроение не бих забелязал нищо ужасно в него. Както осъзнах след миг, не можеше да е друг, освен пасторът, облечен в някакви причудливи одежди, навярно въведени, откакто Орденът на Дагон бе променил ритуалите в местните църкви. Предположих, че подсъзнателният ми интерес и примесеният към него необясним ужас са предизвикани от високата тиара на главата му — почти точно копие на онази, която мис Тилтън ми показа предната вечер. Така възбуденото въображение бе придало неопределени зловещи черти на засенченото лице и тромавата фигура под широката роба. Нямаше никаква причина, реших след малко, да изтръпвам от допира на чувството за някакъв страховит илюзорен спомен. Не беше ли естествено един мистичен култ да включи сред обредните си одежди уникалната по характер корона, станала знаменита в околностите по някакъв странен начин, може би като находка от съкровище?