Читать «Сън за Армагедон» онлайн - страница 2

— Сънят ви е винаги един и същ… това ли имате пред вид? — запитах аз.

— Той свърши.

— Какво искате да кажете?

— Аз умрях.

— Умряхте ли?

— Смазан и убит, и това, което бях в тоя сън, сега е мъртво. Мъртво завинаги. Сънувах, че съм друг човек, знаете, че живея в друга част на света и в друго време. Сънувах това всяка нощ. Всяка нощ се събуждах в тоя друг живот. Нови гледки и нови събития… докато се случи последното…

— Когато умряхте ли?

— Когато умрях.

— А след това…

— Нищо — каза той. — Слава богу! Това беше краят на съня…

Явно ми предстоеше да чуя този сън. Пък и в края на краищата разполагах с един час, денят бързо угасваше, а Фортнъм-Роскоу ме отегчаваше.

— Живели сте в друго време — повторих аз. — Искате да кажете, в някаква друга епоха?

— Да.

— В миналото?

— Не, в бъдещето… бъдещето.

Например в три хилядна година?

— Не знам коя година беше. Всъщност знаех, когато бях заспал, когато сънувах, но не и сега… не сега, когато съм буден. Много неща съм забравил, откакто се пробудих от тези сънища, при все че ги знаех по времето, когато… струва ми се, сънувах. Назоваваха годината другояче, не както я наричаме ние… Как беше? — Той сложи длан на челото си. — Не, забравих.

Седеше и се усмихваше слабо. За миг се уплаших, че се е отказал да ми разправя съня си. По принцип мразя хора, които разказват сънищата си, но тук случаят беше друг. Дори предложих помощта си.

— Когато започна… — подхванах.

— Още отначало сънят ми беше жив. Като че се събуждах внезапно в него. И интересното е, че в сънищата, за които става дума, никога не си спомнях този живот, който живея сега. Може би… Но искам да ви разкажа какво става, когато се мъча да си спомня всичко това. Нямам никакъв ясен спомен до момента, когато се видях седнал в нещо като покрита веранда, гледаща към морето. Бях задрямал и изведнъж се събудих… освежен и бодър… и вече не сънувах… защото момичето бе престанало да ми вее с ветрилото си.

— Момичето ли?

— Да, момичето. Не ме прекъсвайте, защото ще ме объркате.

Непознатият се спря внезапно.

— Нали не ме мислите за луд? — запита той.

— Не — отговорих аз, — вие сте сънували. Разкажете ми съня си.

— Както казах, събудих се, понеже момичето бе престанало да ми вее. Не се учудих, като се видях там, а и нищо друго не ме учудваше, разбирате ли. Не чувствувах, че съм попаднал внезапно там. Просто продължавах от тоя момент нататък. Споменът, който имах за този живот, живота в този деветнайсети век, със събуждането ми избледня, изчезна като сън. Аз знаех всичко за себе си, знаех, че вече не се казвам Купър, а Хедон, и всичко за положението си в света. Когато се събудих, забравих много неща… липсва връзка… но всичко тогава беше напълно ясно и реално.

Той се подвоуми отново, като се улови за каишката на прозореца, издаде лицето си напред и ме загледа умолително.

— Това ви се струва глупост, нали?

— Не, не! — извиках аз. — Продължавайте. Опишете ми тази веранда.

— Всъщност не беше веранда… не зная как да я нарека. Гледаше на юг. Беше малка. Намираше се изцяло в сянка, с изключение на един полукръг над верандата, през който се виждаше небето, морето и ъгълчето, където стоеше девойката. Аз бях на кушетка — метална кушетка със светли раирани възглавнички, — а девойката се бе навела от балкона гърбом към мен. Светлината на изгрева падаше на ухото и бузата й. Изящната бяла шия, сгушените до нея малки къдрици и бялото рамо бяха огрени от слънцето, а цялата грация на тялото й се намираше в хладната синя сянка. Тя беше облечена… как да опиша облеклото й? То бе широко и надиплено. И както стоеше така с цял ръст пред мен, си мислех колко е красива и привлекателна, сякаш никога преди не бях я виждал. А когато най-после въздъхнах и се привдигнах на ръка, тя обърна лицето си към мен…