Читать «Кървава музика» онлайн - страница 3

Въпреки едрия си ръст Върджил съвсем не беше непохватен и притежаваше изключително деликатни и чувствителни ръце. Той извади скъпия ротор от черен титан от ултрацентрофугата и затвори херметизиращия похлупак. След това постави внимателно ротора върху лабораторната маса, измъкна едно по една петте епруветки от гнездата им и ги огледа, като примижаваше срещу светлината. Под гумените им капачки се бяха оформили няколко ясно отграничени слоя.

Върджил се усмихна и веждите му подскочиха над роговите рамки на очилата. Имаше едри, неравни и леко пожълтели от богатата на естествен флуор вода зъби.

Тъкмо се канеше да изсмуче буферния разтвор и най-горния ненужен слой, когато лабораторният телефон зазвъня. Той остави епруветката при другите в статива и вдигна слушалката.

— Тук е Върджил, общата лаборатория.

— Върджил, обажда се Рита. Видях те, че идваш, но не те намерих в твоята лаборатория…

— Хей, Рита, къде се губиш? Нещо интересно?

— Ти ме помоли — каза ми — да те уведомя, ако се появи един определен човек. Мисля, че той е тук, Върджил.

— Михаел Бернард? — подскочи Върджил и гласът му затрептя.

— На него прилича. Но Върджил…

— Слизам веднага.

— Върджил…

Той затвори, огледа за миг епруветките и накрая реши да ги остави както са си сега.

Приемната на Генетрон бе едно просторно овално помещение в източното крило, заградено от панорамни прозорци и богато украсено с фикуси в керамични саксии с хромирани подложки. Светлините на утринното слънце трепкаха жизнерадостно по небесносиния килим, когато Върджил се появи откъм лабораторното крило. Рита се надигна от бюрото си, докато профучаваше край нея.

— Върджил…

— Благодаря — измърмори той. Очите му следяха неотклонно достолепния джентълмен, изправен край единствения облицован с кожа диван в приемната. Нямаше никакво съмнение — Михаел Бернард, в собствена персона. Върджил го познаваше от снимките и корицата на „Тайм мегъзин“ отпреди три години. Той протегна разтреперано ръка и лицето му се разкриви в невероятна усмивка.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Бернард.

Бернард пое ръката на Върджил, но имаше объркан вид.

На прага на широкия портал пред луксозно обзаведения показен офис на компанията бе застанал Джералд Т. Харисън, притиснал слушалката на телефона с рамо. Бернард го погледна въпросително, в очакване на обяснение.

— Ужасно се радвам, че сте прочели писмото ми… — продължаваше да бърбори Върджил, преди да регистрира присъствието на Харисън.

Междувременно Харисън приключи припряно разговора, който водеше и затвори телефона.

— Всеки пост има свои привилегии, Върджил — рече усмихнато той и застана до Бернард.

— Извинете… какво писмо? — попита Бернард.

— Това е Върджил Юлам, един от нашите водещи изследователи — побърза да се намеси Харисън. — Господин Бернард, всички ние ужасно се радваме на пристигането ви. Върджил, веднага щом се освободя ще дойда да обсъдим въпроса, който те интересува.