Читать «Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)» онлайн - страница 89

За тях впрочем да се разисква върху разказа на Доде не е училищно упражнение, а е една необходимост.

Повечето от децата са синове на земеделски работници. Ние сме в една ферма на Вале Падана, място, където има силни традиции на социални и политически борби, което е дало своя принос през Съпротивата. Думата „господар“ има за тях точен смисъл. Тя има лицето на „господаря“ на фермата. Господар — неприятел. Главно думата „господар“ е тази, която играе роля на болт в тяхното въображение при „декодифицирането“ на съобщението.

Франческа и Мириам, съобразявайки се с интерпретацията на колектива, се опитват да я извадят от полето на класовата борба, като припомнят за „борбите на италианците за освобождаването им от австрийците“, т.е. прибягват към фигури от смътната митология на училищните книги. Но решаващото сравнение е произнесено пламенно от Валтер, когато открива равенството между „господар“ и „крадец“. На основата на това равенство той може вече да разграничава „непослушание“ и „бунт“.

Франческа беше говорила за господаря, който държеше козата затворена, за да „получава“ от нея мляко. Но Валтер енергично отхвърля глагола „получава“ и неговото училищно ехо („от овцата се получава вълна“…), за да го измени без недомлъвки в едно яростно „да открадне“. Така в дискусията думите в прочетения текст губят тежестта си, а изплуват други, които съчиняват наново приказката според една независима норма.

Даже древният писател казваше: „de te fabula narratur“. Също и децата, които не знаят латински, отнасят към самите себе си приказките, които слушат. Тези от Во всъщност са забравили козата и поставят в нейното положение самите себе си и „господаря“, таткото — земеделския работник и „господаря“.

Във въображението на детето читател (както и на детето слушател) съобщението не пада като острие върху восък, но се сблъсква с всичките сили на личността. Това се оказва по-очевидно в примера с децата на Марио Лоди, които са били поставени при условия да изявят недвусмислено „авторефлексивния“ аспект на четенето и да се изразят творчески. Но сблъсъкът идва винаги. Той може да се осъществи дълбоко в съзнанието и да остане там непродуктивен, ако детето е принудено да слуша само за да се съгласява с това, което слуша, да чете, като остава в границите на модела за култура и морал, наложен от текста. Но в повечето от тези случаи то не прави нищо друго, освен да се преструва на учтиво…

Разкажете му историята за козата на господин Сеген, като му подчертаете възможността й да бъде апология на „бедите“, с които се сблъсква неподчиняващият се, и детето ще разбере, че вие очаквате от него строго осъждане на непокорството. Ще го изрази даже писмено, ако му наредите да направи резюме на историята. Изкуствено ще се убеди, че вярва в това. Но това не ще бъде вярно. То ще ви е излъгало, както лъжат всеки ден децата, като пишат по „темите“ точно това, което те мислят, че големите искат да прочетат в тях. Колкото за себе си, ще се задоволи да забрави колкото може по-бързо историята с козата, както забравя другите поучителни истории…