Читать «Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)» онлайн - страница 91

На друга група деца в същия цикъл на предавания предлагам историята на човек, който не може да спи, защото всяка нощ чува ридания и не може да се успокои, че не се е притекъл на помощ веднага на този, който има нужда от него, близък или далечен. (В разказа той може да се премества мигновено от един кът на Земята до друг). Проста парабола на солидарност. Но от дошлите да дискутират възможния край деца първото поканено да даде съвет отговаря: „А аз бих си сложил тампони в ушите!“

Да заключим от този отговор, че се касае за едно егоистично и асоциално дете, е лесно, но ще се отклоним от целта си. Всички деца са по природа егоцентрични, но не е там въпросът. Това дете в действителност е „декодифицирало“ комичната страна на ситуацията, предпочитайки я пред патетичната: не е чуло ридания, не е преживяло положението на един нещастник, който нощ след нощ не е оставян да спи спокойно, няма значение по каква причина.

Прибавям, че бяхме в Рим и че съвременните му жители още от деца са готови за реплика. И още: обстановката никак не притесняваше тези деца (това беше радиостудиото, в което сме се срещали много пъти) и те бяха свикнали да казват първото нещо, което им идваше в главата. И че има едно детинско парадиране, за което трябва да се държи сметка.

В течение на дискусията същото дете ще бъде едно от най-готовите да признае, че светът е пълен със страдания, явни или прикрити, с неща, които не вървят добре, и ако би почувствувало дълга да се намеси навсякъде, не би му останало много време за спане. Но неговата реакция беше също така ценна и ми подсказва, че за твърде добрия господин ще трябва да се намери по-скоро един авантюристичен финал, отколкото патетичен. Ще трябва да го поставим при условията на този, който триумфира над своите неприятели, а не при условията на този, който непрекъснато изтърпява нещо. Всъщност този път историята ще завърши така: човекът, който излиза всяка нощ да се притичва на помощ на другите, е сбъркан с крадец и е поставен в затвора, но от всички страни на света дотичват да го освободят всички онези, на които е помагал.

Не може да се каже предварително коя особеност на разказа, коя дума, кой пасаж ще ръководи „декодифицирането“.

Друг път разказвам историята за един Пинокио, който става богат, като трупа и продава зеленчуците, които си доставя чрез разпространяване на лъжи, като при всяка от тях носът му се удължава. При откритата дискусия за финала всички присъствуващи деца си представят един наказващ завършек. Уравнението „лъжа — зло“ участвува в системата от ценности, които даже не се дискутират. Нещо повече, този Пинокио е идентифициран с „мошеник“ и справедливостта изисква мошеникът накрая да бъде наказан. Децата изобщо наказваха „хитреца Пинокио“, въпреки че се бяха забавлявали с неговата история, защото мислеха, че изпълняват своя дълг. Никое от тях нямаше достатъчно опит за нещата от този свят, за да знае, че някои видове крадци, вместо да завършат със затвор, стават граждани първа категория и стълбове на обществото. Финал, при който Пинокио става най-богатият и най-известният човек на света и му правят паметник приживе, децата не намериха.