Читать «Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)» онлайн - страница 88

Във вестничето следваше текстът на историята, написана наново от децата. В нея мечтата на козата беше увенчана с триумфа на едно общество от свободни кози на свободна планина.

Избрах този текст, за да проследя в друго направление изследването на „оста на четенето“, започнало с детето, което чете комикси. А и защото без друго като ограничен случай илюстрира това, което теоретиците на информацията разбират, когато твърдят, че „декодифицирането на едно съобщение става винаги според кода на получателя“.

Историята на Доде всъщност би се поддала на по-тънка интерпретация. Не е просто случай на наказано непослушание. Козата на финала приема героически смъртта, като се сражава. Би могло направо да се стигне дотам, че да я накараме да каже „по-добре да умра, отколкото да живея в робство“… Но децата от Во, отказвайки да се пъхат в неясни отсенки, както са неясни често пътеките на хумора, са отстранили грубо от историята един реакционен морал, достоен да изтърпи обвинение. Славната финална трагедия не можеше да ги убеди: героят за тях трябва да победи, справедливостта трябва да тържествува…

Всички деца, еднакво „придържащи се към съдържанието“ и нечувствителни към благосклонността на израза, после изказват в хода на дискусията различни становища.

Мириам съвсем не изглежда разположена да отрече, че „когато не се подчиняваме, случват се беди“, и признава с напълно феминистичната си способност да се поставя на мястото на другите, че на господарят „му трябвало млякото на козата“.

Франческа би се задоволила с един реформистки компромис: „Господарят можеше да води козата на разходка в планината, а тя щеше да му дава мляко.“

Валтер е най-последователен, най-радикален: „Козата не искаше въжето нито дълго, нито късо.“

Това, което се налага накрая, е системата от стойности на колектива с техните думи: „свобода“, „дълг“, „заедно“ (обединението прави силата).

Децата живеят и работят от години „заедно“ в една малка демократична община, която изисква и стимулира тяхното творческо участие, вместо да го потиска, да го отклонява или да го инструментализира. Четат се двете необикновени книги на Марио Лоди: „Има надежда това да се случи във Во“ и „Сбърканото село“. Те обясняват как децата, когато произнасят думи като „свобода“, „дълг“, „заедно“, ги чувствуват пълни с техния опит. Не са заучени думи, това са думи, преживени и завоювани. Те се радват на свободата на мисълта и на свободата на словото. Те са свикнали да критикуват всяка първична материя, включително и напечатаната хартия. Даже и не знаят какво са изпитвания и бележки. Никой момент от тяхната работа не е продиктуван от бюрократични програми, от дидактична рутина, от изискванията на едно училище като институция, но всеки момент е мотивиран като жизнен опит. Това е „момент от живота“, а не е „училищен момент“.