Читать «Джелсомино в Страната на лъжците» онлайн - страница 22

Трябва да отбележим наистина, че от известно време операта в този град била в криза, нещо повече, пред фалит. В Страната на лъжците певците били малко, а и те смятали за свой дълг да пеят фалшиво. И ясно защо: ако пеели добре, публиката викала: „Куче, престани да лаеш!“; ако пеели фалшиво, публиката викала: „Браво, брависимо! Бис!“ А общо взето певците предпочитат да им викат „браво“, отколкото да пеят добре.

Директорът на операта се облякъл набързо, излязъл на улицата и се отправил към центъра на града, откъдето му се струвало, че идва гласът. Няма да ви разказвам колко пъти му се струвало, че вече е открил мястото.

— Трябва да е в тази къща! Гласът иде от онзи прозорец там горе, в това няма съмнение.

След неколкочасово търсене, смъртно изморен и готов да се откаже, най-сетне стигнал до избата на Джелсомино и можете да си представите изненадата му, когато при бледата светлина на запалката си установил, че изключителният глас излиза от гърлото на едно заспало върху въглищата момче.

— Щом пее така силно, като спи, мога да си представя какво ще бъде, като е буден! — заключил директорът на операта, потривайки ръце. — Този човек е златна мина и както се вижда, той и не подозира това. Аз ще бъда единственият миньор и на негов гръб ще направя огромно състояние.

Той събудил Джелсомино и му се представил:

— Аз съм маестро Домисол. Изминах десет километра пеш, за да те открия. Ти непременно трябва да пееш в операта, и то още утре вечер. Хайде, ставай да вървим вкъщи и да направим една репетиция!

Джелсомино се опитал да откаже. Обяснявал, че му се спи, но маестро Домисол му обещал широко и удобно легло. Джелсомино му обяснявал, че никога не е учил музика, но маестрото се заклел, че човек с такъв глас няма никаква нужда дори да познава нотите. А в това време и самият глас на Джелсомино напирал:

— Смелост! Нали искаше да станеш певец? Приеми! Може би това ще бъде началото на твоето щастие.

Маестро Домисол сложил край на разискванията, като грабнал Джелсомино за ръка и го повлякъл насила след себе си. Завел го в дома си, седнал пред пианото, ударил един акорд по клавиатурата и заповядал:

— Пей!

— Няма ли да бъде по-добре да отворим прозорците? — попитал плахо Джелсомино.

— Не, не желая да безпокоя съседите.

— Какво да пея?

— Каквото искаш! Изпей някоя песничка от твоя край!

Джелсомино подхванал една песничка от своя край, като се мъчел благоразумно да пее тихичко и гледал с широко отворени очи към стъклата на прозорците, които треперели до счупване и малко им трябвало да станат на сол.

Стъклата не се счупили, но още в началото на втората строфа полилеят станал на парчета и стаята потънала в мрак.

— Отлично! — извикал маестро Домисол, като запалил свещ. — Прекрасно! Чудесно! От тридесет години в тази стая пеят тенори, а досега никой не е успял да счупи дори една чашка за кафе.

В началото на третата строфа със стъклата на прозорците се случило това, от което Джелсомино се страхувал. Маестро Домисол станал от пианото, спуснал се към него и го запрегръщал.