Читать «Джелсомино в Страната на лъжците» онлайн - страница 21

„Сега какво ли прави? — питал се Дзопино. — Като че взема лъжица. Сигурно е гладен… Не, оставя лъжицата и взема вилица. Оставя и нея и взема нож. Започвам да се безпокоя. Дали няма намерение да убие някого? Кой знае, може би своите критици! Всъщност, щом картините му са толкова грозни, той трябва да се радва, тъй като когато ги изложи, хората не ще могат да кажат истината. Всички ще трябва да казват, че са шедьоври и той ще спечели чувал пари.“

Докато Дзопино разсъждавал така, Бананито извадил от чекмеджето точило и започнал да точи ножа.

— Искам да реже като бръснач! От моите произведения не бива да остане и следа!

„Ако възнамерява да убие някого — помислил си Дзопино, — навярно иска да бъде напълно сигурен, че ударът му ще успее. Ами ако е решил да се самоубие? Това ще бъде по-лошо от престъпление! Сега вече трябва да направя нещо! Няма време за губене. Капитолийските гъски спасиха Рим и аз мисля, че едно куцо коте също би могло да спаси един отчаян художник.“

И нашият малък герой скочил в стаята с трите си крака, като мяукал отчаяно. В същия миг вратата се отворила и в мансардата влязъл изпотен, задъхан, покрит в прах и вар… Познайте кой?

— Джелсомино!

— Дзопино!

— Колко се радвам, че отново те виждам!

— Но ти ли си наистина, скъпи Дзопино!

— Моля ти се, ако се съмняваш, преброй краката ми!

И пред очите на художника, който останал с ножа в ръка и с отворени уста, Джелсомино и Дзопино се прегърнали и затанцували, преливащи от радост.

По каква именно случайност нашият тенор изкачил тъкмо това стълбище, отворил тъкмо тази врата, и то тъкмо в този миг, ще ви обясня ей сега от игла до конец.

Заспи ли, Джелсомино започва да си пее и Домисол сред мрака открива го къде е

Джелсомино, както може би ще си спомните, бил заспал в една изба върху куп въглища. За легло, разбира се, не било много удобно, но когато човек е млад, не държи много на удобствата. Буците въглища, които му убивали, не попречили на Джелсомино дори да сънува.

По едно време, както си спял, той затананикал. Много хора имат навик да говорят насън, а Джелсомино — да тананика. След като се събудел, той не си спомнял нищо. Гласът му изигравал тези шеги — може би за да си отмъсти за дългото мълчание, което Джелсомино му налагал през деня. Нощем гласът му си връщал за всички случаи, когато неговият господар го задушавал в гърлото.

Но когато Джелсомино си тананикал „тихичко“, вдигал достатъчно шум, за да събуди половината град. Хората се подавали възмутени по прозорците и питали:

— Какво правят нощните пазачи? Няма ли кой да накара този пияница да млъкне?

Нощните пазачи напразно тичали нагоре-надолу, улиците навсякъде били пусти.

Сега се събудил и директорът на градската опера, който живеел на другия край на града, на около десетина километра от избата, в която спял Джелсомино.

— Какъв изключителен глас! — възкликнал той. — Това се казва тенор! Кой ли е този човек? Ако само мога да го открия, как бързо ще изпълня с публика операта! Този човек би могъл да ме спаси.