Читать «Джелсомино в Страната на лъжците» онлайн - страница 20

Съвсем сам в своята мансарда, художникът Бананито тази вечер не успял да заспи. Приседнал на едно столче, той наблюдавал картините си и тъжно размишлявал:

— Нещо им липсва. Ако не им липсваше това нещо, щяха да бъдат шедьоври. Но какво им липсва? Ето това е въпросът!

Точно в този миг Дзопино, който се бил покатерил на покрива и възнамерявал да влезе през прозореца, без да безпокои домакина, скочил на корниза.

„О, о, още сме будни! — измяукал наум Дзопино. — Ще почакам тук. Не искам да нахалствам. Когато Бананито заспи, ще му поискам назаем боите, без да ме усети. Междувременно я да хвърля поглед на картините му.“

Дъхът му спрял от това, което видял.

„Струва ми се — помислил Дзопино, — че има нещо в повече. Ако не беше то, картините щяха да са приемливи. Но какво точно е в повече? Има много крака! Онзи кон например има направо тринадесет крака. Като си помисля, че аз имам само три… Има и много носове: онзи портрет там има три носа. Съвсем не му завиждам на този господин: ако го хване хрема, ще трябва да употребява три носни кърпи едновременно. Но какво прави сега художникът?“

Бананито бил станал от столчето и си казвал:

„Може би липсва малко зелено… Да, да, точно това трябва да липсва.“

Той взел тубата със зелена боя, изстискал я върху палитрата и започнал да я нанася с четка върху всички картини: върху краката на коня, върху носовете на портрета, в очите на една госпожа, която била нарисувана с шест очи — по три от двете страни на лицето. След това Бананито отстъпил няколко крачки и примижал, за да може да прецени резултата от своята работа.

— Не, не! — измърморил художникът. — Трябва да липсва нещо друго. Картините са грозни, както и преди.

Дзопино не могъл да чуе тези думи от наблюдателния си пост, но видял как Бананито тъжно навел глава.

„Обзалагам се, че не е доволен — помислило си котето. — Не бих искал да съм в положението на онази жена с шест очи, когато й отслабне зрението. Кой знае колко много ще струват три чифта очила!“

Бананито взел друга туба, изстискал я върху палитрата и отново започнал да маже с четката картините, като подскачал из стаята като кон.

— Навярно трябва малко жълто… — говорел си той. — Сигурен съм, че трябва малко жълто.

„Оплескахме я! — помислил си Дзопино. — Сега ще направи страшна каша!“

Но Бананито вече бил захвърлил на земята палитрата и четката и ги тъпчел с крака, като скубел косите си.

„Ако продължава така — казало си котето, — главата му ще заприлича на главата на крал Джакомоне. Трябва да направя нещо, за да го успокоя. Да, но ако се обиди? Никой не обръща внимание на котешки съвети, а и при това почти никой не разбира котешки език.“

Бананито най-сетне се смилил над косите си.

— Стига! — решил той. — Ще взема от кухнята един нож и ще нарежа на парчета картините. Най-голямото парче трябва да бъде по-малко от конфета. Вижда се, че не съм роден за художник!

„Кухнята“ на Бананито била масичката в един от ъглите на мансардата, на която имало котлон, тенджерка, паница, вилици и лъжици. Масичката се намирала точно под прозореца и Дзопино трябвало да се скрие зад една ваза с цветя, за да не бъде забелязан. Но дори и да не се криел, Бананито нямало да го види, тъй като очите му били пълни със сълзи, едри като орехи.