Читать «Джелсомино в Страната на лъжците» онлайн - страница 18

— Ама че лъжливи котки! — извикал, сериозно разгневен, Дзопино. — Имате щастие, че бързам, иначе щях да ви науча да мяукате, като ви изподраскам. И за това нещо леля Панокиа щеше да ми бъде само благодарна.

— Хайде де! — отговорили в хор седемте котки. Дзопино прекосил кухнята, като накуцвал, и отишъл при своите седем събратя.

— Мяу! — измяукал предизвикателно той.

Това накарало седемте котки да се почувстват много неудобно.

— Чухте ли? — казало най-малкото коте. — Наистина знае да мяука.

— Да, и нелошо за едно куче!

— Мяу! — повторил Дзопино. — Мяу-мяу-мяу!

— Сигурно ще е някой от ония, които имитират гласа на котките по радиото — казала най-старата от седемте. — Не му обръщайте внимание. Иска да му ръкопляскаме.

— Мяу! — измяукал пак Дзопино.

— Ако трябва да кажа истината — измърморило едно от седемте котета, — и аз бих искал да мяукам така добре. И ако искате да знаете, омръзна ми вече да лая. Всеки път, когато лая, ме хваща такъв страх, че козината ми настръхва.

— Глупак такъв! — казал Дзопино. — Знаеш ли защо се плашиш? Защото си коте, а не куче!

— Я не обиждай! Стига сме те слушали. Кой те знае какъв си!

— Коте съм като вас!

— Куче или коте, на мен повече би ми харесвало да мяукам! — казало малкото коте.

— А защо не опиташ? — насърчил го Дзопино. — Ще видиш колко е хубаво. В устата си ще усетиш вкус, по-сладък от…

— По-сладък от млякото на леля Панокиа ли? — попитало най-малкото коте.

— Сто пъти по-сладък!

— Струва ми се, че ей сега ще опитам! — казало най-малкото коте.

— Мяу-мяу! — насърчително мяукал Дзопино. — Хайде малко смелост, братя котаци, научете се да мяукате.

И докато Ромолета цяла се тресяла от смях, най-малкото от седемте започнало боязливо да мяука. Второто му пригласяло малко по-силно, а също и третото се присъединило към хора. Само миг след това и седемте започнали да мяукат като седем цигулки, насърчавани с пълен глас от Дзопино.

— Как ви се струва?

— Наистина е сладко.

— По-сладко от мляко със захар!

— Хей, по-тихо! — извикала Ромолета. — Ще събудите леля Панокиа. Хайде, Дзопино, тръгвай!

Но вече било твърде късно, за да могат да се вземат предпазни мерки. Леля Панокиа се била събудила и се появила на вратата на кухнята. Чуло се щракането на ключа на лампата и се видяло лицето на възрастната жена, обляно в сълзи от щастие.

— Котенцата ми, милите! Най-сетне, най-сетне!

Дзопино и Ромолета вече били избягали в двора.

Седемте котета останали за миг разколебани. Гледали господарката си и мяукали с половин глас, без да знаят какво да мислят за сълзите, които бликали от очите й. Те поглеждали към вратата и решили — едно подир опашката на друго — да се измъкнат в двора, без да престават да мяукат.

Леля Панокиа продължавала да бърше сълзите си и да нарежда:

— Чудесни! Чудесни сте ми! А котетата й отговаряли:

— Мяу! Мяу!

Свидетел на това странно зрелище станал обаче скрилият се господин Калимеро, собственик на къщата, който, за да даде и последната стая под наем, се бил заврял да живее в един тавански килер. Той бил отвратителен човек, грозен като всеки шпионин. Неведнъж господин Калимеро казвал на леля Панокиа да не държи животни вкъщи, но старата жена естествено не му обръщала никакво внимание.