Читать «Съновидения» онлайн - страница 9

Те са вече далече в полето; пред тях се разкрива хоризонтът; синеят се изрязани върху небето планини; мяркат се бели селца, накацали по хълмовете, а те все вървят, вървят.

Милко е облечен в черен юнкерски мундир, с бял колан и бели ръкавици, а Опи е провряла ръка под лакътя му, притиска се о него, милва го с поглед, радва му се.

Но изведнъж я обзема плахо вълнение.

— Милко, де отиваме? — пита тя разтреперана.

Но Милко е спокоен.

— При ротата — отвръща той. — Ето там — погледни — иде нашата рота — днес имаме учение.

И наистина, отсреща се задава цяла рота юнкери: те идат право срещу тях. Вместо пушки, в ръката на всекиго лъска гола сабя. Отстрани на ротата върви Милко и командува; върху раменете му блестят бели пагони с три златни звезди — също като на баща му. Когато ротата стигна до тях, всички замахват пред лицата си със сабите, поздравяват, покланят се, отминават; голите саби блясват на слънцето — и чезнат — чезне всичко.

Опи е сама; по тялото й се разливат нервни тръпки, упоява я сластна притома; тя иска да се помести, но нечия ръка я е стиснала здраво над лакътя, държи я и не я пуща. Опи се извръща и вижда — вуйчо й, адвокатът Похромов.

Но Опи не се изплашва, тя не се учудва дори — тъпо безразличие прелива сърцето й. Похромов простира напред ръка и сочи: „Ето там — разбираш ли?“ После той вдига ръцете й, притиска ги до гърдите си, отмята надире главата й, целува косите, очите й — накрая улучва разтреперан устните.

Момичето се люшва като пияно, задъхва се и пада върху ръцете му…

… Целия ден Опи мина в кантората на вуйчо си, седнала зад ниска орехова масичка, приведена над пишещата машина. Тя преписваше на дълги-дълги листове безкрайни договори, жалби и заявления. Китките на ръцете й тръпнеха, пръстите й отмаляваха като вдървени, а тя все пишеше, пишеше.

В дълбочината на стаята, до един от ъглите беше сложено грамадно бюро, а върху него — телефонен апарат, купища от закони, книги. Там седеше Похромов — изпращаше и приемаше посетители.

От време на време той ставаше от мястото си, разхождаше се надлъж по стаята — замислен, винаги е цигара в уста — и мълчеше или пък хокаше Опи. Някоя дребна грешка в преписването, един ненавременен отговор стигаха, за да затреперят устните му и да се нахвърли с мръсни ругатни върху момичето. Опи мълчеше и преглъщаше сълзите си, а после в ушите й по цели дни звучаха думите му.

„— Ти си невъзпитана… ти си расла на улицата… за тебе никой не се е грижил… не мисли, че това ще продължава така!“

Този ден Похромов мълчеше от утринта. Той ставаше, кръстосваше мълком стаята, мяташе ядовити погледи към момичето и сядаше пак. Опи не смееше да го погледне, но тя го чувствуваше цял — и душата й се тресеше от погнуса. Противно й беше всичко у него — мършавото му кокалесто тяло, кривите му крака, широките рамене и особено лицето — безцветно, болезнено жълто, набръчкано като лимон. Зелените му очи я пронизваха, върху ядно сбраните му устни винаги стоеше ругатня; когато се обърнеше гърбом, плешивата му глава и раменете съединяваха три дълбоки гънки — вместо шия.