Читать «Съновидения» онлайн - страница 11

— Излез! — шепти той. — Махни се! Да те не видят очите ми.

Опи се вдигна от мястото си, откача дрехата си, нагоди шапката, но тя вършеше това съвсем несъзнателно, почти като насън; и бог знае защо, в ума й се беше втълпило само едно ясно и определено впечатление — че навън свечеряваше и по покривите на сградите падаха полегати лъчи.

… Свечеряваше се и по покривите на сградите падаха полегати лъчи, а Опи тичаше като подгонена из шумната улица. Тя не виждаше, не узнаваше нищо и никого; блъскаше се о минувачите, закачи дрехите си във витрините, кръстосваше ту вляво, ту вдясно по страничниците и все пак — странно! — струваше й се, че всички я гледат — гледат нея! Особено мъжете — със своите дръзки, нахални погледи. Те заничаха под шапката й, взираха се в очите й с нагли усмивки на уста; събличаха я с поглед и тя сякаш чувствуваше как техните студени, треперещи от страст пръсти опипват обнаженото й тяло.

Опи беше в гостилницата, излезе оттам, среща се с някого — не, с неколцина, говори с тях, разпитаха я, уговаряха нещо, но кои бяха те, какво говориха — не помнеше. Може би Милко, госпожа Магда, Илинов или — вуйчо й… Всички се сливаха в едно, разделяха се, чезнеха…

Най-после Опи беше пак у дома, в своята малка стаица. Опи живееше в малка, но светла и удобна стаичка, високо на четвъртия етаж, дето беше и писалището на вуйчо й. Двете стаи бяха съседни; между тях, в стената, имаше заключена врата, която никога не се отваряше. Отвъд, в писалището, до тази врата беше поставена ореховата масичка на Опи с пишещата машина.

В стаята й, освен широкия креват, имаше още: маса, хубаво канапе, няколко стола, стъклен шкаф с чаши за коняк, за ликьор и шампанско; прибори за чай и кафе, умивалник, огледало.

Всичко това беше набавил вуйчо й — той не се скъпеше в нищо за нея.

Върху голите стени висяха, поставени в скъпи рамки, само две картини — две лоши репродукции от „Отело“, достояние на всички бръснарници: Отело разказва подвизите си в дома на Дездемона и — смъртта на Дездемона.

В отсрещния ъгъл стоеше иконостас с винаги запалено кандило и под него — в черна рамка — семейната снимка на Опи.

Опи не помнеше колко време е минало, откакто влезе в стаята си — минута, час, ден. Тя лежеше върху канапето с подложени под главата ръце, местеше разсеяно поглед от предмет на предмет и накрая впи очи в две картини. Но напразно се опитваше да сбере мислите си, да си припомни нещо, нещо твърде важно, което се беше случило или трябваше да стане.

Погледът й несъзнателно мина по потона, плъзна се надолу по вратата и спря върху пода. Ах, да — там — там — ключа… Опи си припомни, че върху пода, между прозореца и вратата, лежеше ключът от нейната стая, и тутакси след това видя още нещо — едно малко розово пликче… Пликчето беше до самата врата: ах, да — писмото на Милко… Милият, миличкият! Навярно той беше идвал през деня или късно вечерта и — както винаги — втикнал пликчето между прага и вратата.