Читать «Съновидения» онлайн - страница 18

— Мълчи, милото ми, стига, успокой се! — редеше тя, взела главата й върху гърдите си. — Опи, не плачи, ще мине, ще забравиш. Аз няма да те оставя вече, ще изкупя вината си пред тебе. Слушай, ти ще напуснеш Похромов — още днеска, сега. Иди, прибери нещата си и хвърли в лицето му онази мръсна снимка. Разбираш ли? Стъпчи я, сгази я и я хвърли в лицето му. Той е негодяй, негодяй.

Но Опи нито чуваше, нито разбираше думите й. Тя скочи, изтръгна се из ръцете й и полетя навън като безумна.

… От целия този страшен ден Опи не помнеше почти нищо. В ума й се преплитаха разкъсани и смътни картини — без ред, почти без смисъл, невероятни и страшни.

Тя помнеше, че стоя дълго, предълго в черквицата при гробищата; там влизаха и излизаха жени — стари жени от простолюдието — дрипави и жалки. Погребваха някого — един старец с восъчно лице и смешно щръкнала нечиста брада — навярно някой бездомник; покрай него стояха само неколцина чужди хора и шепнеха равнодушно помежду си.

В църквата горяха свещи, димеше тамян и по олтара, по стените и по колоните висяха много-много венци от изкуствени металически цветя, с дълги, провесени прашни ленти.

На Опи й беше лошо, виеше й се свят, задушаваше се, но тя стоеше и чакаше търпеливо. Накрай по пътя се зададе мнозинство: скъпа колесница, хора, войници. Бедняците се затекоха към вратата да гледат. Опи също погледна, прикрита зад другите. И тя видя отрупания с живи цветя мъртвец — висок, във военни дрехи, с червена раздвоена брада. Но къде, кога по-рано тя беше виждала този висок човек и това мълчаливо каменно лице? Ах, там — а пред него лежаха петте трупа на близките й…

Опи закри очи, отдръпна се, зарида.

— Боже, защо тъй дълго се бавят тези хора? — Опи стоеше надалеч, прикрита зад високите кръстове на гробовете, и чакаше да се махнат работниците. Всички си отидоха. При гроба останаха само двамата гробари, които грижливо изравняваха пресния гроб. Но ето че те спряха, забодоха лопатите си в мократа пръст, свиха цигари и спокойно се отдалечиха — те бяха свършили жестоката си работа.

Притъмняваше, на небето се трупаха тежки облаци и сякаш притискаха земята. Опи се връщаше съвсем самичка към града — тъмен, неприветлив, — а по лицето й течаха сълзи. Тя ги бършеше с измокрената си вече кърпичка; избираше по-сухи места, бършеше и плачеше…

… Но, слава богу, свърши се вече страшният сън. О, този тежък и противен сън! Опи е пак щастлива, по снагата й минават тръпки на тихо успокоение и радост. Тя е в дома си, в тяхната бяла двуетажна къщица. Навън е горещ летен ден, прозорците са отворени, на двора ечи смехът на двете и по-малки сестричета, а тя е горе, в стаицата си. При нея е майка й — помага й да се облече. Днес сне абитуриентския си костюм и за първи път слага моминска дреха. Тя е припряна, бърза да не закъснее — в училището директорът е почнал може би да раздава вече дипломите.

Но ето че навън дървените стълби заскърцват. Опи се навежда от прозореца и гледа.

— Татко иде, мамо.

— Нека дойде — отвръща майка й, — да те види каква си мома станала.