Читать «Съновидения» онлайн - страница 16

— Опи! Опи!

Опи се спря, загледа го плахо; отначало лицето й беше бледо като платно, после го заля гъста руменина — тя чувствуваше как бузите, ушите и шията й горят като жар. Милко също беше цял червен. Няколко мига те не можаха да проговорят, вървяха мълком напосоки по улицата, блъскаха се о минувачите. Така те стигнаха до площада и поеха към двореца; бяха вече съвсем сами.

— Получи ли писмата ми, Опи?

— Да.

— Всичките?

— Всичките.

— А защо не дойде? Защо не отговори поне, Опи?

Но Опи мълчеше; тя мълчеше или отговаряше уклончиво на всичките му въпроси. И как би могла да му отвръща тя ясно и определено, когато в самата нея всичко се сливаше в един безкраен хаос и тя не знаеше де свършва сънят и отде начева действителността! Далеч от него — тя го обичаше, радваше му се, чакаше срещите му, но видеше ли го — сърцето й изведнъж се заключваше, обладаваха я непонятни вълнения; тя не смееше да срещне погледа му… Някакви спомени — твърде неясни, но мъчителни — горяха душата й. Струваше й се, че зад всеки ъгъл ги дебнеше безмълвната сянка на един човек — нисък, с широки плещи, облечен в късо сиво палто и с твърда шапка на главата — коварната сянка на вуйчо й.

Те бяха дошли до площада срещу църквата. Там Опи спря и рече отведнъж: „Милко, не мога да дойда по-нататък с тебе — отивам си.“ И тръгна, без да го погледне, без да му подаде ръка. Момъкът остана на мястото си и гледаше след нея смаян. Опи пристъпи няколко крачки, извади кърпичката си и притисна очи с нея — сълзи обливаха лицето й.

До вечерта тя работи в писалището на вуйчо си, излезе, ходи в гостилницата, върна се, но работеше и се движеше като сянка. В душата й се сменяха непрекъснато ту остра скръб, ту отчаяние, ту страх — безмерен, безразсъден страх, който я мъчеше до полудяване.

От гостилницата Опи се видя с госпожа Магда. Тя мина покрай магазина й, без да го забележи, но госпожа Магда я съгледа и повика. Тя я отведе настрани и запита тихо, но с вълнение:

— Опи, среща ли днес Милко?

Опи изтръпна:

— Да.

— Какво говорихте?

— Нищо — промълви Опи и загледа настрани; очите й бяха се налели със сълзи.

— Какво говорихте, Опи? — повтори госпожа Магда и продължи: — Видях го тази вечер, срещнах го на улицата, но той не ме забеляза; спрях го — гледа ме, а сякаш не ме познава — очите му блуждаят като на побъркан — какво се е случило? Кажи?

— Де го срещна? — едва попита момичето.

— Тук. Идеше откъм вас.

— Боже — той ме е търсил… — Душата й пронизаха лоши предчувствия: тя се откъсна от ръцете на госпожа Магда и припна навън.

Опи изтича на един дъх високите стълби, отключи вратата — така и очакваше: на прага лежеше малко розово пликче. Тя го вдигна изтръпнала, разкъса го с треперещи пръсти и зачете. Но буквите подскачаха пред очите й, погледа й засенваше мъгла и тя четеше, но не проумяваше нищо — нищо. Какво пишеше Милко? За какво й говори? Защо я ругае?