Читать «Съновидения» онлайн - страница 17

Ти си долно, паднало и развратно момиче — пишеше той, — не лъжи! Не отричай, не можеш ме измами повече: зная те каква си била ти — и сега, и винаги — винаги…

От всички ругатни, поместени в четирите ситно изписани страници, Опи разбра само едно: че днес, след раздялата им, Милко е срещнал някакъв свой другар, който ги видял наедно; че другарят му бил братовчед на Илинов и че знаел за нея ужасни неща, които му бил разказал сам Илинов.

Опи смачка писмото, хвърли го на пода, сгази го с крака, но след миг го вдигна пак, оправи го грижливо и падна върху него по очи на канапето, душена от плач.

Наклеветена, опозорена, обругана!

Не, тя няма да остави така — няма! Тя ще се срещне с Милко още днес, този час, сега. Тя ще му каже, ще обясни всичко — после…

Опи скочи, сложи бързо шапката си и полетя навън. Тя не видя кога измина шумните улици, площадите и кварталите. Стори й се, че за един миг се намери пред портата на тяхната къща — чак сега разбра безразсъдността на решението си. Не, тя трябва да бяга, да бяга оттук! Момичето слезе на долния ъгъл, спря се и загледа назад. Чудно — всичките прозорци на Милковата къща бяха осветени, сякаш днес у тях имаше някакъв голям празник; пред портата стоеше файтон; от двора излязоха хора; отминаха; дойдоха други, а Опи стоеше все там, на ъгъла — гледаше като замаяна и преглъщаше сълзите си.

Нощта мина зле, пробуди се рано и първата й мисъл беше да потърси госпожа Магда; може би тя ще й каже нещо, ще я подкрепи и утеши. Госпожа Магда живееше в началото на същата улица. Опи слезе долу и припна нататък. Слънцето беше огряло вече, но градът още спеше в празничното утро. По улицата се мяркаха редки минувачи, насреща й тичаха групи вестникарчета и предлагаха своите пресни новини, но Опи не ги чуваше. Само за миг тя спря, потръпнала от нещо, което сякаш мина покрай нея, парна сърцето й и отлетя, но какво, какво беше то? Тя не чу, не разбра. Пред магазина на госпожа Магда Опи спря още веднъж, озърна се плахо и изтича по стълбите. Качи се. Позвъни. Отвори й момичето.

— Будна ли е госпожата, Минке?

— Будна, госпожице — лежи, чете вестник. — Но преди Опи да тръгне към спалнята, вратата се отвори, госпожа Магда изтича и включи в прегръдките си Опи. Очите й бяха червени от плач.

— Опи, нима ти знаеш вече, бедното ми? — изстена тя и повлече момичето навътре. Опи я следваше покорна и смазана от тежки предчувствия.

— Нищо не знам, госпожа. Какво има? Какво е станало? — едва попита тя разтреперана.

— Милко, Опи — Милко изгубихме — няма го вече…

Опи изписка и падна премаляла върху леглото.

Наистина още през вечерта на миналия ден момчето беше се застреляло у дома си. На масата му намериха нахвърлена набързо къса сантиментална записка:

Не вярвам вече в жената; не намирам смисъл в живота; не искам да живея повече.

Госпожа Магда се спусна да свестява Опи, като сама плачеше ведно с нея и говореше думи — почти несвързани, които Опи нито чуваше, нито разбираше.