Читать «Снаха» онлайн - страница 116

Юрталана не беше излизал от къщи, та му се струваше вече, че от деня, в който за втори път ходи у Казълбашеви да моли снаха си, се беше изминала цяла вечност. Като далечен и смътен спомен отпреди войната се мяркаше в съзнанието му разправията със Севда и нейното сурово и заплашително мълчание.

В неделя следобед им дойде на гости Иван. Отдавна, много отдавна не беше стъпял той в братовата си къща, освен на помени и погребения. Той влезе в кухнята, смутен и забъркан, и седна несигурно на стола, като че ли щяха да го нахокат. Юрталана не можеше да се побере в кожата си от яд. Защо идеше този неканен гостенин, с когото на улицата едва се поздравяваха? Кой беше го повикал, и то тъкмо сега? Това нежелано и неочаквано посещение разбърка всички мисли на Юрталана.

— Болен си бил — погледна Иван брата си със състрадание и любопитство.

— Не съм болен! — отвърна сопнато Юрталана. — Кой ти каза, че съм болен?

— Срещнах оня ден Алекси, та го попитах: какво прави, викам, тейко ти, не се вижда по кафенетата… Лежи, вика, болен е нещо…

— Болен! — изкриви устни Юрталана. — Много знае Алекси!

— Па аз рекох, чакай, рекох, да видя, може наистина да е болен…

— Харно, че си се наканил — намеси се старата, като погледна плахо мъжа си. — Инак нямаше да се сбъркаш да дойдеш на гости…

— Ба, защо да не дойда… — смотолеви Иван.

— Ух — плесна се по бедрата Юрталанката, — аз пък забравих да те питам — какво прави кака, булките, харни ли са, ами децата, живо-здраво ли са и те?

— Харни са, всички са харни — отвърна Иван и се обърна към брата си: — Е, какво правиш ти, Тошо, никак не се виждаш!

Юрталана помълча, за да измисли нещо, ала нищо не му хрумваше. Най-сетне смотолеви неопределено:

— Нали знаеш! Човек, като захване нещо, не може да го остави по средата… — Той се надяваше, че брат му няма да се интересува от работата, която трябваше да се доизкара, но Иван не се стърпя.

— Че какво си захванал, та не можеш от къщи да излезеш? — попита той весело.

— Излизам, как да не излизам! — отвърна Юрталана.

— Може — рече Иван и се вгледа в хлътналите страни на брата си, в тъмните кръгове около очите му, в дълбоките бръчки по челото, които сякаш издърпваха кожата отстрани и го правеха сухо и стеснено като на мъртвец. Никога той не беше го виждал толкова отпаднал и измършавял. Ставаше нещо с този човек, нещото ядеше и го сушеше отвътре.

Иван подхвана разговор за сеитбата, за зимата, за ниви и имоти, но Юрталана само хъкаше неохотно и дето трябваше да каже нещо, казваше го е половин уста. Иван разбра, че трябва да си ходи, въртеше се като на тръни и макар че беше стоял много малко, позакашля се насила и се накани да става. Но старата свали кафеничето от поличката.

— Стой, бате, защо бързаш толкова? Стой да сваря барем по едно кафенце! — рече тя настоятелно.