Читать «Снаха» онлайн - страница 115

— Гино! — извика отмалял Юрталана. — Виж, мари, виж кой ме търси!

Старата защапа полекичка по двора, показа се извън вратата, но след една секунда излезе на улицата и започна да се разправя. Какво ли търсеше този стражар? Юрталана броеше миговете и сърцето му барабанеше лудо. Тя стоя малко там, но на него се струваше, че, изминаха дълги и убийствени часове. Жена му се върна и донесе измачкано бяло пликче, в което като че ли беше заключена присъдата му. Писмото беше от Тоня, изпратил го по свой земляк-стражар, съобщаваше, че е купил много хубави орехи, и питаше колко килограма да им запази. Юрталана пламна, бишна писмото в краката си, но като размисли малко, наведе се и го прибра.

Ето, някой ден можеше да дойде стражар, но не за да му донесе такова глупаво писмо, а за да го подкара пред себе си като арестант. Ще го сгащят така, както си лежи, защо не се разтъпче, защо чака мечката да дойде да го изяде? Оная кучка няма да намине, то се видя. Тя чака да иде и да й поднесе Голямата нива на тепсия, но няма да го дочака този ден, ако ще би светът да пропадне. Но тя може да се озлоби и да обади за Астаровото момче. Юрталана си представи как ще го подберат от къщата му, как селото ще бръмне, как ще го влачат по участъци и следователи, как ще правят огледи… Огледи ли? Той изтръпна цял, като си представи корията, отдавна затрупаното място, дето погребаха момчето, полянката, храсталаците наоколо. Сетне ще го изпратят в затвора и ще го забравят. Тази неясна представа за затвора го поуспокои малко. Какво пък, затвор — затвор. Та не живеят ли и там хора?

Но, кой знае защо, нещо му подсказваше, че Севда още чака и че никому нищо не е обаждала досега. Той се запита пак дали да иде да я помоли още веднъж и тутакси отхвърли тази мисъл. Тя ще му вземе имотеца, а няма да му даде никаква гаранция, че ще мълчи. После може да се омъжи повторно и да разкаже всичко на мъжа си. Ще го дръпнат пак да дава още, ще го заплашват, докато е жив. Няма да изтърпи той такова мъчение — по-добре е да се свърши всичко и каквото — такова. „Защо стоя още? — попита се смело Юрталана. — На какво се надявам?“ Всеки ден могат да дойдат и да го измъкнат от тази кухня като някакъв пор. Не, той не може да трае повече, нервите му ще се поизкъсат, ако стои още някое време в такава неизвестност.

„Какво ли ще е, ако ида и се предам самичък?“ — попита се изведнъж Юрталана.

Той си припомни много дела и много присъди — онези, които се предаваха сами или сами си разкриваха престъпленията, към тях съдиите винаги са гледали с по-добро око и са ги осъждали по-леко. Ако той им разкрие всичко, те сигурно ще се учудят: убийството извършено, без да иска, и при това преди десет години. Ще му измислят някаква давност, може би ще го поразтакат малко и ще го освободят.

До вечерта, през цялата нощ и на следния ден Юрталана мисли само за това — да се предаде ли и ако се предаде, като как ще погледнат на него и колко ли ще го осъдят. Понякога той почваше да се занася — представяше си, че съдиите го хвалят за самопризнанието му, сочат го за пример, четат му оправдателна присъда и го пускат да си върви.