Читать «Дяволското блато» онлайн - страница 41

— Уви, мила мамо, няма място за съмнения. Аз отдавна да съм се решил, ако можех да разчитам на успех, но тъй като няма да ме изслушат, трябва да се излекувам, ако успея.

— А ако не успеете?

— На всеки ще му дойде краят, майко Морис. Когато пренатоварят един кон, той пада, когато волът не яде, умира.

— Значи, ще умрете, ако не успеете? Пази боже, Жермен, не ми е приятно да слушам човек като вас да говори такива неща, защото щом ги казва, сигурно ги мисли. Вие сте със силен характер, а слабостта е опасна при силните хора. Хайде, не се отчайвайте! Не мога да си представя, че девойка, която живее в такава беднотия и на която вие оказвате такава чест, може да ви откаже.

— И въпреки това тя ми отказва.

— По какви причини?

— Че вие винаги сте им правили добро, че семейството й ви дължало много, че не искала да ви ядосва, като ме отклонява от богата сватба.

— Щом казва това, ясно е, че има добри чувства и е честна. Но като ви говори така, Жермен, тя не ви лекува, защото сигурно ви казва, че ви обича и е готова да се ожени за вас, ако ние се съгласим.

— Най-лошото е, че казва, че не съм й по сърце.

— Ако говори това, което не мисли, за да ви отдалечи от себе си, значи, че е дете, което си заслужава да го обичаме и което въпреки младостта си, можем да приемем заради ума му.

— Тъй ли? — възкликна Жермен, обзет от надежда. — Това би било умно и много порядъчно от нейна страна. Но след като е тъй разумна, страхувам се да не би да не й харесвам.

— Жермен — каза стрина Морис, — обещайте ми да живеете спокойно през седмицата, да не се измъчвате, да ядете, да спите и да бъдете весел като преди. Аз ще поговоря със стария и ако успея да го убедя, вие ще проверите какви са истинските чувства на девойката към вас.

Жермен обеща и през цялата седмица татко Морис не му каза нито дума, като че ли не подозираше нищо. Жермен се помъчи да изглежда спокоен, но все повече пребледняваше, все по тревожен ставаше.

XVII. Малката Мари

Най-сетне в неделя сутринта, когато излизаха от черква, тъща му го запита докъде са стигнали работите след техния разговор в градината.

— Доникъде — отговори той. — Не съм разговарял с нея.

— Как искате да я убедите, като не й говорите.

— Говорил съм й само веднъж — отговори Жермен, — когато бяхме заедно във Фурш. Оттогава дума не съм продумал. А отказът й ми причини такава мъка, че предпочитам да не чувам пак, че не ме обича.

— Е, добре, синко, сега трябва да й говорите. Така поръча тъстът ви. Хайде, решете се. Казвам ви, че е необходимо и че и аз го искам. Не може да живеете вечно в съмнения.

Жермен я послуша. Той отиде у стрина Гийет навел глава, измъчен. Малката Мари седеше сама край огнището и тъй се беше замислила, че не го чу, като влезе. Когато го видя пред себе си, тя скочи изненадано от стола и цяла почервеня.

— Мари — каза й Жермен, като седна до нея, — идвам да ти причиня мъка и да те отегча, знам, но тъстът и тъщата искат да ти говоря, да те попитам дали ще се ожениш за мен. Ти не искаш, готов съм да го чуя.

— Жермен — запита малката Мари, — наистина ли ме обичате?