Читать «Дяволското блато» онлайн - страница 42

— Знам, че това те ядосва, но не е моя вината. Ако можеш да си промениш мнението, ще бъда много доволен, но, разбира се, не го заслужавам. Слушай, Мари, погледни ме, наистина ли съм толкова ужасен?

— Не, Жермен — засмя се тя, — вие сте много по-хубав от мен.

— Не ми се надсмивай, погледни ме снизходително. Още не ми е окапала косата, не ми са изпадали зъбите. Очите ми ти казват, че те обичам. Погледни в очите ми, то е написано там и всяка девойка умее да чете такова писмо!

Мари погледна в очите на Жермен весело и безгрижно. После изведнъж извърна глава и затрепери.

— Ах, боже мой, аз те плаша. Гледаш ме, като че ли съм чифликчията от Ормо. Не се страхувай, моля те, това ми причинява болка, аз няма да ти кажа лоши думи, нито ще те целуна въпреки нежеланието ти, а щом поискаш да си ида, покажи ми вратата. Чуй ме, да си вървя, ако заради мен трепериш!

Мари му протегна ръка, но без да извръща глава, наведена над огнището, безмълвна.

— Разбирам — каза Жермен, — ти ме съжаляваш, защото си добра, не ти се ще да ме направиш нещастен. Но не можеш да ме обичаш, нали?

— Защо ми казвате такива неща, Жермен? — отговори малката Мари. — Искате да ме разплачете ли?

— Клето малко момиче, ти имаш добро сърце, знам, но не ме обичаш и криеш лицето си, защото се страхуваш да не видя колко съм ти неприятен и колко те отвращавам. А аз не смея дори да ти стисна ръката. В гората, когато синът ми спеше и ти също спеше, щях да те целуна тихичко, но по-скоро бих умрял от срам, отколкото да ти поискам целувка. Но толкова страдах тази нощ — като човек, когото пекат на тих огън. Оттогава всяка нощ те виждам насън. Ах, как те целувам, Мари, а в това време ти спиш, без да сънуваш! Сега знаеш ли за какво мисля? Че ако ти се обърнеш и ме погледнеш с очите, с които аз те гледам, и приближиш лицето си до моето, сигурно ще умра от радост! А ти сигурно си мислиш, че ако се случи това, ще умреш от яд и от срам.

Жермен говореше като насън, без сам да се чува. Малката Мари продължаваше да трепери. Но понеже той тръпнеше повече от нея, не забелязваше нищо. Изведнъж тя се обърна. Лицето й беше обляно в сълзи; погледна го укорително. Горкият Жермен си помисли, че това вече е последният удар и без да чака да му каже нещо, стана да си върви. Но девойката го спря, като го прегърна и сгуши главата си до гърдите му.

— Ах, Жермен — изхълца тя, — нима не сте отгатнали, че ви обичам?

Жермен сигурно щеше да полудее, ако синът му, който го търсеше, не беше влязъл в колибата, яхнал един прът заедно със сестричката си, която шибаше с ракитова пръчка този мним вихрогон; бащата се овладя, взе го на ръце, подаде го на годеницата си и каза:

— Погледни, ти даряваш щастие не само на мене!

Тук свършва историята за женитбата на Жермен, както ми я разказа самият той, земеделецът със златните ръце…

Информация за текста

George Sand

La Mare au diable, 1846

Сканиране: Boman, 2009

Разпознаване и редакция: Alegria, 2009

Издание:

Жорж Санд. Индиана

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1981

Френска, II издание

Редактор: Здравка Петрова