Читать «Освободеният Прометей (Лирична драма в четири действия)» онлайн - страница 33

доде от поданик на волята тиранска

не се превърнеше (по-страшна участ!)

във жертва смазана на свойта воля,

пришпорила го като кон до смърт!

Нито един не бе извърнал устни

във гънка, истината омотала.

за да дадат с усмивката лъжата,

която сам езикът му презира.

Нито един не тъпчеше с насмешка

искриците на обич и надежда

в сърцето си, докато там остане

горчива пепел, смазана душа,

и бедният, сред хората залази

като вампир да заразява всички

със свойто страшно зло. Нито един

не казваше ония изхабени,

лъжливи, кухи и студени думи,

които карат свитото сърце,

до тоз миг затуптяло, да отрича

самото свое „да“, с което тупа,

и туй двуличие неволно да изследва

е такова недоверие, че няма

за него име. И жените също

красиви, искрени и мили бяха

като небе открито, от което

вали роса и свежа светлина

по ширната земя. Вървяха те,

изящни, лъчезарни същества,

свободни и изчистени докрай

от лошите петна на обичая,

готови да изкажат мъдростта,

която някога не можеха да мислят,

и да покажат чувствата, които

страхуваха се някога да сещат.

Туй, що преди не смееха да бъдат,

сега те бяха вече! И светът

бе станал рай — и нито гордостта,

ни ревността, нито позорът — най-горчива

от тия капки насъбрана жлъч —

не пречеха на хубавия вкус

на пълната забрава, любовта…

Олтари, тронове, съдилища, затвори,

де жалки хора носеха преди

корони, мечове, вериги, книги,

натъпкани с лъжи обосновани

и от невежите тълкувани, сега

изглеждаха досущ като ония

чудовищни и варварски лица,

зли призраци на слава отлетяла,

погледнали от своите обелиски

със присмех и ликуване дворците

и гробовете на онез, които

там властвали са, а сега ги няма.

Били са те изваяни да славят

кралете и жреците и да станат

могъща, тъмна вяра, власт огромна

като света, опустошен от нея,

а днес са само чудна гледка. Тъй

оръжията — символи на робство,

сред жилищата на земята шумна,

стоят встрани — не ги събаря никой,

но никой дълго в тях не се заглежда.

И тези отвратителни лица,

омразни и на бог, и на човека,

които в много имена и форми —

ужасни, тъмни, грозни — се зовяха

все Юпитер, тиранът на света,

и ужаса ласкаеха, че в него

се криеше безсилната омраза;

робуваха с отчаяни сърца

от дълго чакане и от вида

на любовта, докарана пребита

и без венеца си, до техните олтари

и там заклана в сълзи — тез липа

сега се мръщят и рушат се бързо

над своите напуснати светини.

И нарисуваното було — него

предишните наричаха живот, —

нацапано безредно с цветове,

наподобили всичко онова,

което беше вяра и надежда

за хората, разкъса се и падна.

Изчезна маската ненавистна. Човекът

остана неограничен от нищо,

безскиптърен и волен — но човек!

Еднакъв, вън от класа, вън от племе,

вън от народност, и освободен

от обожание, от страхопочит,

от степен, цар на себе си, правдив

и мъдър, и спокоен — но човек!

Безстрастен? Не! Но без вина и болка

— те някога го мъчеха, защото

той сам ги правеше и страдаше от тях!

И още неосвободен докрай

— макар като слуги да ги владее —

от случая, промяната, смъртта —

препятствия за онова, което

могло би другояче да надмине

и най-далечната звезда в небето,

почти невидима във пустотата!…