Читать «В полите на Витоша (Трагедия в пет действия)» онлайн - страница 39

Мила. Няма да се оставя никому: нито на родители, нито тебе като стока за продан. Кой смее да ме пъха в ръцете на нищожество като Васко Чипиловски!? Повтарям го: нищожество!

Драгоданоглу. Нищожество — за туй ли, че те приема такава, каквато си! Аз го попитах сега, на улицата, и той прие: единственото удовлетворение за човека ще бъде — ти да станеш негова жена… Като се опомниш, ръцетему ще целуваш ти.

Мила. Варварин е той!

Елисавета. О-о!

Драгоданоглу. Позора виси над къщата ни! Ти ще бъдеш жена на доктора.

Мила. Аз ще отида в Русия.

Драгоданоглу. Спасение тряба!… Всеки час, всяка минута е скъпа, позора заплашва целия ни род. Другата неделя ти ще бъдеш жена на д-ра Чипиловски!

Мила. Аз утре няма да бъда тук.

Елисавета. Кажи да видим де ще отидеш?

Драгоданоглу. Аз ще те туря под ключ. Утре доктора ще се пренесе умене, като мой гост, не, като твой годеник. Сам ще ида да го измъкна от хотела му.

Мила. Ти си изгуби ума!

Драгоданоглу. Може би: защото пазя честта си! Утре… сега… ти си годеница и в неделя — жена на д-ра Чипиловски. Ако не бъде с добро, ще те вържа и сам, с тия две ръце, ще те занеса в леглото му!

Мила. Варварин си и ти! Варвари и мръсници сте и двамата! Аз зная сега… Сега ще иска той!

Елисавета (и препречва пътя). Къде?

Мила (се измъква стремително). У Христофорова.

Драгоданоглу (хуква след нея). Чакай!

Елисавета (полуотваря вратата на балкона но се повръща). Боже, съседите!… (Иска да гледа през стъклото на прозореца, но светлината и пречи.) Нека я видят сега, галената. (Угася електричеството и пак отива на стъклото.) О, тя е вече на улицата. (Иска да отвори прозореца, но не може.) Нека, нека… прах не даваха да падне върху нея!

Глас (далечен, като изпод земята). Спрете!

Елисавета. Какво е това? Хората се хвърлят от трамвая! Олеле, тя — Тя се уби… (Тича навън.)

От улицата се чуе неопределен глъч.

Действие пето

КАРТИНА I

Адвокатското писалище на Христа Христофоров. Две бюра на едното — телефонен апарат. Около 11 часа сутрин. Слънцето грее през широк прозорец към улицата, дето се мяркат минувачи.

Един писар седи край едното бюро.

Христофоров (влазя с папка под мишница). Преписа ли апелативната жалба?

Писаря (се подига от мястото си). Току-що я свърших.

Христофоров. Преди да я подадем, тряба да се телеграфира на тия хора: излишни главоболия и разноски. Пак ще изгубят.

Писаря. Те пишеха оня ден: „Ако е нужно, да се отиде и до царя.“

Христофоров. На куците винаги се струва, че малко са извървели… (Преглежда получена кореспонденция.) Телеграмата ще напиша аз. Ти отвори през това време тия писма. Дирил ли ме е някой?

Писаря. Двама селяни: те ще дойдат след пладне; ония, двамата братя, чието дело зимъс защитавахте безплатно, делото за синора. Противника им, който изгуби, сега бил избран за кмет и им се заканил…

Христофоров. Е, та?

Писаря. Защото им се заканил, те пуснали воловете си да опасат нивата му.

Христофоров. И аз да платя глобата зарад тях ли? (Той звъни на телефона.) (Към писаря.) Не са ли звънели за мене от клуба на партията?

Писаря. Не са.