Читать «В полите на Витоша (Трагедия в пет действия)» онлайн - страница 36

Мила. Аз говоря истината.

Д-р Чипиловски. Не ви слушам.

Мила. Аз приказвам на себе си. Приказвам онова, което ми е приятно да си спомня. Приказвам за щастието си — защото съм годеница. Не ваша, да не се сбъркате!

Елисавета. Сега пък това какво е? Мила! Аз ти запрещавам да говориш по-нататък.

Мила. Ти коя си!

Елисавета. Ще пратя слугинята да подири Стефана: той да ти каже коя съм.

Мила. Нека дойде и той. На всички аз ще покажа тоя пръстен… (Показва ръката си.) Тоя пръстен е от Христофорова.

Елисавета. Ти го имаш много отдавна.

Мила. Защото отдавна ми го даде. Най-напред, като го погледнах: опал — аз се уплаших. Опала носи нещастие, така ми бяха казвали. Но Христофоров ме накара да погледна вътре и аз веднага разбрах… Раздробете това камъче на прах — неговия пламък ще грее и в най-дребния прашец… Опалът е камък на нещастието за ония, които се боят: той крие в себе си пламъка на вечната любов. Пръстен с опал тряба да носят вярващите в любовта си. Аз нося такъв от Христа. Аз съм негова годеница. Аз съм негова жена…

Елисавета. Ти си луда, какво говориш!

Мила. Душата ми е негова, значи, цяла аз съм негова, аз съм му жена? Ти си по-малко жена на брата ми, отколкото аз на Христофорова — заклевам се.

Елисавета. Боже, какво слушам! Докторе, аз ви казвах да отидем в другата стая… Един човек, който опозори брата и… Сега пък и тя само с него се…

Мила. Какво мислиш?! (Изведнаж.) Да, да, имаш право, така е! (На д-ра Чипиловски.) Чухте ли?

Д-р Чипиловски. Аз нищо не съм чул. Все едно че не съм слушал.

Мила. Тя каза, че аз съм била о-по-зо-ре-на. Знайте го, мислете го, кажете го на целия свят… Дано тогава бъда оставена на мира.

Елисавета. Докторе, как аз ще кажа на брата и!

Д-р Чипиловски. Стефан каза, че ще я изтръгнем из ноктете на тоя човек, госпожо, из ноктете на тоя…

Мила (истерично). И вие?!

Д-р Чипиловски. И аз, да. Защото и инак да погледнем, аз не съм много далечен човек за семейството ви, да. Дядо ми и дядо ви са братя, а прадядо ни е един…

Мила (прекъсва, вън от себе си). Казаха ми, че тая прадядовци и дядовци били ви оставили пари… Че те с парите били ви завещали и ум…Само малко срам не са ви завещали те! Безсрамен сте вие — не мога да ви гледам — махнете се!

Елисавета (скача). Мила!… Докторе, недейте я слуша. (Закрива лицето си.) Боже…

Д-р Чипиловски си вземе шапката и излазя бърже, без да погледне някого.

В стаята постепенно се е смрачило.

Мила (дълбоко дишаща). Сега ми е по-леко. Сякаш тоя Васко е бил на душата ми като някой камък. Сега ми е съвсем леко. Елисавета… то се свърши, нека се сдобрим. Ти изненада ли се? Аз сама се изненадах от себе си. Но сега… (Изкрещява уплашено.) Ай!

Лунна светлина залива част от стаята.

Елисавета. Какво има!

Мила. Някой погледна през прозореца.

Елисавета. Кой ще погледне! Тук е толкова високо.

Мила (ту през смях, ту през сълзи). Знам. Така ми се стори. То беше месеца.

Елисавета (злобно). И мене уплаши. Не ми стигна другото. Но аз мълча. Разправяй се с брата си. Питаше ме: коя съм?!

Мила. Защо се уплаших аз? Стори ми се, че видях лицето на… на Христофорова.