Читать «В полите на Витоша (Трагедия в пет действия)» онлайн - страница 28

Мила. Кажи ми още веднъж туй. Целуни ме и го повтори. Като сме на открито, ти мислиш, че някой ни гледа. Та не ме целуваш днес… Така. Благодаря… (Засмива се.) Аз благодарих за целувката?! Но как се уплаших. (Почти мрачно.) Сега аз се боя. (Хваща дрехата му.) Не, Христо, аз няма да те оставя вече!

Христофоров. Бих желал да те въведа в един вълшебен чертог. Бих желал да те обсипя со всички съкровища на света. Бих желал да те обкръжа со всички очарования на живота. Но аз не съм богат, Мила. Аз не продадох нищо от себе си, за да бъда богат. Аз не посегнах да взема от случая или живота дори онова, което той сам ми предлагаше като заслужен дял.

Мила. Може би аз те обичам още и за туй, че не си богат, както другите са станали богати… Защо ти потъмня?

Христофоров. Спомних си нещо, което чух от твоя брат. Но аз не го повярвах.

Мила. Какво чу? Защо не кажеш!

Христофоров. То не може да бъде истина. То е толкова невероятно. Аз бих те обидил, ако попитам…

Мила. Да бъде за пръстена — нели се разплатихте за него? Странно, никой не е ме попитал, отде пък имам аз тоя хубав опал…

Христофоров. Мила, мене винаги ме е шокирало обстоятелството, че аз съм беден, а ти богата. Неведнаж съм ти давал да разбереш, че тряба хубаво да помниш първото и да не разчиташ на второто.

Мила. Аз зная това, не казах ли?

Христофоров. Мила, ти никому нищо не бива да дължиш, от никого нищо не тряба да очакваш, никому нищо, от никого нищо!

Мила. Както ти намериш за добре, както ти кажеш или заповядаш, Христо.

Христофоров. И та при мене не бива да се лишиш от нищо, на което си привикнала: тряба да получиш, напротив, повече от онова, на което си научена.

Мила, Дай ми по-малко от онуй, на което съм привикала, за да бъда напълно доволна.

Христофоров. Друго са мечтите, друго е действителността… И моята любов, достойнството на моята любов, няма да ми позволи никакво примирение.

Мила. И аз ще бъда горда за тебе… както съм се гордяла само веднаж, в сън. Аз сънувах, да… сънувах едно хубаво дете. (Срамежливо и наивно.) То тряба да беше чуждо, но аз го държах на ръце… пред хората, пред много хора. Всички гледаха детето, протягаха ръце към него и се възхищаваха. Аз бях много, много горда, че то, детенцето… че то беше в мои ръце. Един съвсем безсмислен сън!

Христофоров. Мила… ти наистина ли сънува това?

Мила (навежда очи). Струва ми се дори, че сънувах същото и друг някой път…

Христофоров (я гледа продължително). Да-а? Но аз съм адвокат. Аз знам един съновник, който се нарича „Закони на Българското царство“. Аз не искам ти да сънуваш сънища, които могат да се тълкуват по закона за наследството.

Мила. Какво приказваш?

Христофоров. Значи, ти нищо не загатваш. Благодаря… И слушай, малка кукла!

Мила. Аз съм запазила мойте, с които играех, когато бях малка: тъкмо тринайсет.

Христофоров. Какво?

Мила. Кукли!

Христофоров (усмихнат). Изгори едната, да останат дванайсет, инак ще изгорят и тринайсетте. Сега слушай и недей забравя ни един момент, че само любов ме кара да оставя всички други пътища и да разбера най-сигурния към нашето щастие.