Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 44

— Хайде-де, ако носите бакшиш, като че идете при кърсердари, недейте ни прави съвсем турци: махвайте ръце от гърди и сядайте!

— Ба, видели са бакшиш сите, откакто излезе новио закон — гъгне попа през нос.

„Новио закон“ — това е запрещението от страна на организацията да се дават рушвети на властниците…

— Ба, видели са — повтарят и другите като ехо.

— Р-р-р… вадим ние внимателно първия лист, „отпечатан“ вече от едната страна.

А-а — изумяват се гостите; — така ли се правят и другите вестници, като оня, дето иде на деда попа от Стамбул?

— Онова е друго — дига глава Мицо и разказва, че „онова“ се работи върху машини и пр. Наистина, той не е виждал печатница, но ако бъде жив да прехвръкне нявга „отвъде“, в България — интересува се, непременно ще види.

— Хе, отвъде, учителю! — вперя очи в хектографа дядо поп, като отблъсва надире калимявката си и открива широко лице, окръглено от полупобеляла руса брада. — Легнало ми е на сърце мене, да крена без нищо-никаква работа, па там! И тук ке биде слободата, божа воля е, ама…

Дядо поп се обърква; той не иска да издаде потайна невяра.

— И скоро ще я видим, отче — процеждам аз през зъби.

— Ех, скоро, оно се знае. Думам за Бугарското. Там веке свети, като у некоя кукя — широка-широка и цела от сърча. Искам да го видя аз него, други свет е…

— Мм, свет като свет — обажда се даскала и дъвче сухо грозде.

— Не е баш свет като свет! — възразява бакалина с решително завъртане глава: на, тука е Турско, там Бугарско!

— Санким нашо — подзема втори, — нашо, даскале; друго е турчин да ти е отгоре, друго ети да си на турчино отгоре…

Даскала, хрисим и свенлив момък, като че се чувствува виновен за наивностга на селяните. Но обикновено мълчелив — и както заекваше — той не отвръща. Само малките му сини очи се надуват, сякаш готови да изхвръкнат из орбитите си.

Домакина, който стои до огнището и чертзе в пепелта с клечка неведоми знаци, повива глава да каже нещо. Лицето му, изгоряло от слънце, е разтегнато в тихо умиление. Той пита:

— Ами там, в Бугарско, аскера е бугарски, все от бугари, както що са у Турско турци?

Тоя петдесетгодишен човек се вдетиняваше нарочно. Той желаеше да попипа своите представления и мечти. Помните толкова милия дядо Йоцо на г. Вазова.

Попа се усмихваше благо в сиянието на слънчевите зари, които проникваха през малкия прозорец.

— Е, може ли инак, там вси са наши брата — отвръщам аз.

— И юзбашии, и бинбашии, и всички? — пита домакина все тьн, като очарован от някой дивен сън.

— То се знае. И каймаками, и мютесерифи, и валии. До везир и цар.