Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 42

Ние приказвахме все същото и през нощта, която прекарахме край огъня в някаква изоставена козарска колиба. Приказвахме и целия следен ден, попаднали в един магесан кръг, из който нямаше изход. Гоце щеше да остане тук още 2–3 дни за почивка след обиколката, но аз трябваше да се връщам при работата си. Надвечер, когато влязох в колибата за сбогом, той лежеше превит от треска и коремни болки.

— Отиваш ли? Ето тия документи по въстанието. Ако останат у мене, ще пропаднат.

— Какво думаш! Вероятността е еднаква за двама ни…

Изправен на границата и обладан от предчувствия, Гоце сочеше България: „Няма да я видя!“ С нещо тъмно и далечно в поглед и глас, той пророчествуваше и сега.

И това бе последната ни среща.

Как минуваше времето

През това време — април 1903 — вече три месеца аз „просвещавах“ народа в Турско, издавайки седмично по един брой от хектографическия лист „Свобода или смърт?“ — форматно почти еднакъв с малък, четиристраничен софийски вестник. От село на село, все така: потряба ли да напуснем едно място, аз — писача, и Мицо Кирилиев — преписвач, ние се измъкваме дебном с първи мрак и вземаме пътя към друга стряха — близка един или далечна единайсет часа. Един куриер напред, разклатил глава в широка и безшумна стъпка, развява срещу вятъра изтънелите криле на износен клашник и наподобява из тъмнината птица, която не може да хвръкне. Подир него аз и Мицо, огърнати в широки кепета, провесили манлихери зад рамо, току се препъваме из непознатия път и шепнем проклятия по царски адреси. А подир нас втори куриер води муле, натоварено с печатарските ни принадлежности: тенекиена форма за разливане хектографическата смес, рибена туткал, глицерин, всевъзможни мастила, хартия — и най-после една-две бомби за в случай, че редакцията се озове натясно.

По-рано или по-късно през нощта, но винаги преди зора, ние сме вече над избраното село. Ако тук има войска и патрули, както в повечето случаи, влазянето ни е придружено с твърде сложни маневри и гимнастики, в които помагат смели комитетски хора, излезл и насреща. Ако ли не, куриерите ни водят право в отредената къща, дето край подклаждания цяла нощ огън ни посрещат загрижения стопанин и някой „големец“ на местната организация, най-често учителя.

Аз много обичах това „пристигане“ — капнал от умора и нерядко измокрен до кости; обичах да се припека на огъня в дремотна мълчеливост, като оставя Мица, словоохотлив кукушанец, да говори и за мене. Вкусни бяха задължителното кафе и две чаши люта ракия, дотъкмени с червена ябълка, която зачервената мома на домакина, пазейки стар обичай, е оставила срамежливо в ръката ми, за да изхвръкне веднага навън. После ние оглеждаме двора и посоката на улиците, освобождаваме се от по-нататъшните грижи на селяните и заспиваме прегърнали оръжие. И сънува всеки най-малко, че го бесят — за да се пробуди цял в студен пот и да види, как неудобно е прескрипал врат с пушката си.

Заранта, следва посешението на комитетските първенци, които ме оглеждат с любопитство и разочарование. Че не сьм македонец, а сьм минал границата, и още — че съм подал оставка като член на софийския върховен комитет, за да ида в Македония — всичко това, разказвано от учителите с наивни подробности, беше елемент за легенда. И подире — бедните хора виждаха едно момче, изсъхнало от несгоди и бледо като восък, съвсем нескопосно облечено и без умение да си обуе цървулите даже. Беше хубав урок, когато подслушах еднъж презрителния шепот на две моми: „И то ми било харамия! — мяза на светия!…“