Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 34

В село Баничани друга комедия. Организационния куриер Стоимен едва не омърси камата ми с невинна кръв. Идва човека запъхтян и съобщава, че селския пъдарин, един арнаутин, ни бил забелязал и вече отивал да ни предаде.

— Добре, вземи две-три момчета и върви да го стигнеш.

— Не. Искам сам!

Гледам го, цял Крали Марко, стига и на пет души.

— С какво ще работиш?

— По-харно да не пукаме… Ами немам такъво… — Той подмигна загледан в кръста ми и аз му подадох камата си.

Не минаха ни две минути, откакто Стоимен изхвръкна навън, ето че се втурна коджабашията:

— Молим ви, бракя, лошо ке е. Пратили сте Одимена да убие поляка. Проклета му вера, него кой гледа, ами селото. От нази ке го терат…

Юнака, след като излъга нас, отива да лъже и селяните, че сме го накарали да убие арнаутина — кой знае, може би току-тъй за кеф. Той поискал съдействието на коджабашията за излъгване бедния пъдарин, че добитъци са направили пакост вън от село, и та го заколи.

Разбира се, злодеянието биде предотвратено. Стоимен призна чистосърдечно:

— Много му е убава мартината. Оживела ми е на сърце. Па рекох да я зема…

А в село Ловча поради недоразбиране селяните бяха излезли да посрещат върховно-комитетския войвода Дончо Златков наместо нас. Читателя вече е помислил, че ние — взети за „върховисти“ — сме били обсипани с куршуми из засада… Напротив, срещата се отличаваше с много редовна сърдечност. Селяните се щуреха в тъмнината и търсеха:

— Дедо Дончо, къде си… Къде е дедо Дончо!

Това ни смути толкова повече, че Ловча беше отлично село и по отбор хора, и по въоръжение. Към лятото, когато властите бяха почнали систематични претърсвания, тия краища се оказаха твърде малодушни и организацията събираше раздаденото оръжие. Тогава ловчани бяха заявили на околийската чета: „Ние сме се клели да мрем с пушките си и нема да ги предадем, додето сме живи, нито на турци, нито вам. Ако настоявате, ще ги обърнем и срещу вас!“

При всичката неприятност от недоразумението ние изнесохме от това село хубавите впечатления на всички, конто са имали случая да го посетят. Гоце извиняваше селяните, които очевидно не можеха да проумеят борбата между организационната интелигенция и софийския комитет. Безразличното отношение на народа към двете страни говореше за него повече добро, отколкото лошо. Не в положение да се издигне до въпросите на тактиката и принципите, той запазваше самостоятелност и следваше патриотическия си инстинкт.

Подир десетина дни ние пристигнахме в село Каракьой, граничен ключ между Неврокопско, Серско и Демирхисарско. Съгласно разпратените съобщения тук беше сборния пункт, дето трябаше да срещнем всички нелегални дейци и чети на окръжието. В една нощ селото даде подслон на 70–80 души, пръснати по различни къщи. Само около 20 души — по-главните Работници, войводите и части от четите — се бяхме събрали в една широка къща с 5–6 стаи, съвсем притулена от външни погледи.