Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 35

И ето там, в ъгъла на дългия сайвант, група момчета са заобиколили Гоце, който подхвърля желязната топка на една бомба и разправя как тряба да се работи с нея. Името на царя посолява юнашките шеги и гърлестите безгрижни смехове привличат още охотници. — На друга страна, прислонен край стената, стои Яне Сандански — едра и спретната, почти изящна фигура в прилепнала куртка и панталони от желтеникав шаек, с внимателно подредени черни върви върху бели навои. Цяла мрежа каиши кръстосват гърдите му; патрондаши, голям револвер, светла кама и широк ятаган, окачен през рамо като шашка. Наведен до вежди сив каскет и кестенева опълченска брада почти скриват лицето му, сякаш вкаменено под ледения поглед на неголеми оловени очи. Достатъчно е обаче най-слабото вътрешно движение, за да затреперят по страните му безброй едва видими гънки, устремени към тънките изпънати устни, които се разтягат с краищата надоле. И един ситно къдрав смях иде от началото на гърлото му без каква да е зараза за събеседника или някое енергично изражение гръмне издън гърди с някакво челичено безразличие… Той е заобиколен от Гущанова, Баждарева, Кирилиева, Филипова и Таската, агитатори по районите, които спорят върху нещо, прочетено в една френска анархистическа брошура под заглавие La revolution, не помня от кой автор. Кирилиев, възпитаник на солунското френско училище, я пазеше в чантата си, както някоя баба пази под възглавницата „Богородичен сън“ или „Камък падна от небето“…

Дядо Илия Кърчовалията, демирхисарски войвода, Георги Радев — серски, Атанас Тешовалията и Иван Даскала — неврокопски, правеха хубава компания. Те бяха преживелици от харамийско време и сега служеха на организацията. Ако не ги заместваха по-интелигентни хора, причината бе, че из тия места имаше много груба работа, именно преследването на върховно-комитетските чети. Но затова пък с тях се движеха особни агитатори или както ги наричаха „секретари“, които вършеха действителната организаторска работа. Строго пазейки старите хайдушки обичаи, войводите се държаха на висотата на своето положение. Ето ги — накривили калпаци, — облечени в салтамарки с размахнати ръкави, в беневреци с безброй гайтанени завръкулки, — накачили пищови и ножове, паласки и дрънкалки — и отгоре на всичко неизбежния бастон, мъжка дрянова сопа. Сопите не бяха забравили те дори и сега, разхождайки се по сайванта с повъртане задница и широко размахване ръка — харамийско-бабаитски вървеж, който има толкова груба прелест. „Даскалите“ ги оглеждат отстрана и шепнат обичната си закачка: „Гледай, гледай копаран-чаушлар!“ А „копаран-чаушите“ не могат да търпят панталоните и тънките нозе, побутват се и ръмжат презрително: „Чонгали!…“

Бих направил голямо опущение, ако не помена тук още един комита, колкото непретенциозен, толкова и беззаветно предан на организацията. Той се казваше Белчо или Сивко, не помня добре, но имайки пред вид козината на едрото му тяло, приемам за вярно второто име. Когато влазяхме в селото, Сивко не беше последен между посрещачите. Скимтящ, почти ридаещ от радост, той се хвърляше ту върху едного, ту върху другиго с настойчиво желание да се целува по устата. И никакви ритници не го огорчаваха. — Когато се настанихме, настани се и Сивко при стълбата, като я оставяше само по един-два пъти на ден, за да споходи и другите къщи, дето имаше четници. Но той виждаше къде са големците и най-много стоеше при нас. Приятел на свободолюбива организация, Сивко отдавна бе получил за себе си неограничена свобода; искам да кажа — нямаше господар. Както беше популярен, той не оставаше да умре от глад — и все виждаше по нещо ту край тая врата, ту на онова купище, додето намине някоя чета и докара сития Великден. Но понеже не получаваше шифровани предизвестия, той обикаляше селските крайнини всяка нощ и чакаше щедрите гости. И те идваха, по-рядко или по-често. — Като истински съза-клетник, Сивко мразеше турците до ожесточение. Минеше ли през селото аскер, заптия или циганин, той побесняваше временно и после боледуваше от пресипнало гърло. — Аз седях на стълбата, Сивко протягаше глава върху коленете ми и се кокореше, сякаш да продума, или жумеше от удоволствие. Интересни бяха неговите тъмни очи, пълни с толкова непонятна тъга или детинска признателност за най-малка ласка. — Какво ли стана той — дали е жив, или е умрял, — от естествена смърт или от друго! Може би някой турски куршум го е пронизал като храбър участник в някое четнишко сражение край селото. Наистина, какво ли стана той!