Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 2

През голите клони на безмълвни буки се мръщят небеса, застлани от погнали се дъждовни облаци. Тихо — и спрем ли за минута, едва се долавя тъжния ропот на оковани в лед потоци! От време на време се чуе глух стон, далечно ехо от унилото виене на вълка. Аз едва разпознавам другарите си, привидения залутани в нощта. Някакъв Ташо, македонец, комуто е дотегнало да гази софийската кал и да продава вестници. Някакъв Радой, мизиец, бивш каквото можете и не можете да си представите, ударил вредом о камък. И при синове на отвъд или отсамрилската бащиния, игра на всевъзможни ветрища.

Заваля дъжд, сгъстиха се тъмнини като в рог, подеха стенание усоите, сякаш погребална песен за света. — Ние падаме и ставаме, измокрени до кости, без да се виждаме един друг. Аз изгубвам единия си цървул, вървя бос и кърви обливат ногата ми. Най-сетне прекапваме от усилие и почиваме на всеки стотина крачки. А сложим ли се — в тиня, камънаци и дето попадне — веднага ме унася мъчителен полусън…

След два дни почивка в колибите на с. Сажденик, под самата граница, ние потеглихме отново напред. — Граничните снежни върхове, подпрели вечерни сиви небеса, стоят умислени пред онуй, което виждат в двете царства, разделяни от тях. Направо пред нас е турската кула, при която ще минем без опасение, защото войнишкия пост е на зимна квартира далеч в полето. При все това лицата на всички ни имат еднакво тъпо напрегнато изражение.

Подир час време студен вятър от север продра мъглите в небето и луната се показа безучастно усмихната, да ни погледа забъхтани до гърло в снежни насипи. Размахват клони случайни борики по заледени подплеси, като че викат зверовете, чиито следи личат наоколо, да се оплачат от нашите зъби и нокти. Вече на върха, ние достигаме тичешком срещния край на малката равнина и се надвесваме над бяла пропаст.

Аз погледнах надире към България: там дойдох на божия свят, там оставях и всичко мило. Пред мене беше Турция: там отивах да търся криле, а можех да изгубя и глава. Нажежено желязо се завъртя в гърдите ми — и замръзна. То беше миг на ужас, веднага последван от ледена покорност на съдбата…

Сетне аз подвих кепето под себе си, прегърнах пушката — и полетях като другите седешком надоле.

След месец скитане от село на село, като стоях и един ден пленник на „върховистка“ чета, аз напуснах царството на султана и се върнах горещ „централист“.

* * *

В България аз продължих с момчешка екзалтация работата си против домогванията на външните чрез вестник в София и чрез публични събрания из провинцията.

Но през есента противниците ни направиха своя опит за въстание в Джумайско и Петришко. Запъплаха бежанци към България и целия тукашен свят извика против нас. Ония, които вчера ни съдействуваха в борбата, днес ни зовяха предатели. Всички искаха от вътрешната организация да подеме наченатото и да развие знамето си. Адвокати и бакали декламираха по митинги: Македония да пламне, да гори! — Те нямаше какво да изгубят…