Читать «Кутия за енфие» онлайн - страница 52

Дюран замълча, Димов въздъхна едва забележимо.

— Все пак иска ми се да видя магазините на Кулон.

— Това не е проблем. Но какъв смисъл?

— Просто да си съставя впечатление. Все ми се струва, че тия магазини са само една фасада. А истинската дейност на Кулон е от съвсем друг характер.

— Какво искате да кажете? — запита Дюран с известно безпокойство.

— Много просто. Искам да кажа, че Периа и Кулон са били съдружници. И че между тях не е имало никакви тайни.

— И тъй да е, надали е написано на фирмите на магазините… Но да вървим, упорити човече. Не съм забравил, че сте ми обещали неопровержимо доказателство.

— Ще го получите! — отвърна Димов кратко. Взеха една служебна кола, която бързо се понесе по парижките булеварди. Не трябваше да пътуват много дълго.

— Спри тук, Жан! И чакай, докато се върнем! Тръгнаха по булеварда, после свиха надясно по една малка пряка улица — съвсем като в Истанбул.

— Това е един от магазините — каза Дюран. — Струва ми се, най-малкият.

Но витрината беше доста голяма и подредена с артистичен вкус. И цялата изпълнена с красиви старинни предмети — лампи, абажури, огледала, изящни тоалетни предмети. Не гледаха дълго, отправиха се към вратата. Внезапно Дюран спря като закован на мястото си.

— Я! — възкликна той смаяно. Димов го погледна учудено.

— Ама това не беше ли вашата кутия?

Двамата бързо се върнаха назад. И Дюран веднага му посочи някакъв малък предмет съвсем в дъното на витрината. На Димов му се струваше, че никога през живота си не е мигал така изненадано и глупаво. Беше наистина същата кутия за енфие, която познаваше до най-малките детайли. Не можеше да има никаква грешка.

— Какво значи това? — Дюран погледна към Димов.

Но Димов все още не можеше да откъсне погледа си от странното видение.

— Знам ли? — измърмори той объркано. — Може би имитация, като моята.

— Ами ако не е?

— Ако не е, моментално ще си изям шапката.

— Ще бъде интересно — каза Дюран. — Да ви призная искрено, не веднаж съм го правил… Но да вървим.

— Чакайте малко! — каза объркано Димов. — Чакайте да се съвзема.

Той стоеше все още пред витрината и мислеше на глас:

— Да открадне кутията?… И след това да я продава в собствения си магазин?… Не, това е абсурдно!… Кутията сигурно е имитация.

Димов тръсна глава и тръгна обнадежден към входа. В магазина нямаше никакъв купувач. И изобщо никой друг човек не влезе през целия им престой. Продавачът, старичък, но много подвижен човек, склонен към хумор, ги погледна едва ли не изненадано — като хора, които бяха сбъркали входа.

— Какво ще обичат господата?

— Видяхме на витрината кутия за енфие! — каза Дюран…

— Да, наистина е кутия за енфие! — кимна живо продавачът. — От ориенталски произход. Много хубава вещ много ценна.

— Защо смятате, че е ориенталска? — погледна го Дюран.

— Европейските са обикновено ахатови или малахитови. И доста по-малки. Тия паши и везири са имали доста добри носове.

— Може ли да я видим?

Продавачът извади кутията и я поднесе с изискан, професионален жест.