Читать «Кутия за енфие» онлайн - страница 53

— Заповядайте, моля.

Дюран я взе в ръцете си. Димов сякаш беше готов да я изяде с поглед. Съвсем същата кутия освен камъкът може би.

— И колко струва това? — запита Дюран.

— Хиляда, франка.

— Хиляда франка? Продавате истински изумруд за хиляда франка?

— Ние сме щедри, господине — каза шеговито продавачът. — Даваме го заедно с кутията… Макар че, според мене, тя струва доста по-скъпо.

Дюран внезапно се намръщи.

— Откъде имате тая вещ?

— Ние сме тук да продаваме антикварни предмети — отвърна той полушеговито, полуобидено, — а не да отговаряме на въпроси.

— Тоя път ще се наложи.

Дюран извади полицейската си карта и я бутна под носа на продавача. Но старият човек и сега не загуби доброто си разположение на духа.

— А, това е вече друг въпрос — отвърна той шеговито. — Кутията купих преди три-четири дена.

— От кого?

— Сега ще ви кажа.

Продавачът отиде до бюрото си и извади оттам някакъв кочан с квитанции.

— Тук всичко се записва — каза той.

И наистина след малко изправи глава зарадван.

— Да, купих я за двеста франка… От някой си Капелани.

Двамата инспектори мигновено се спогледаха.

— От кой Капелани? От Антонио Капелани? — запита Дюран.

— Не, от Федерико Капелани. Имам адреса му: „Рю де Бери“ 17.

Дюран много добре помнеше, че това е адресът и на Антонио Капелани.

— Как изглеждаше?

Продавачът започна да мига и да се почесва с нокът по темето. Лицето му издаваше лека несигурност.

— Доколкото си спомням, съвсем млад човек. И доста симпатичен на вид. Искам да кажа, не беше някое хипи.

— Пълнолетен?

— Естествено. Имаше право да продаде предмета.

— Видяхте ли паспорта му?

— Да, разбира се… Тук всичко се пише. Двамата инспектори отново се спогледаха. Продавачът чакаше край тях с благодушно невинно личице.

— Съжалявам много, но ще се лишите временно от тая хубава вещ — каза Дюран. — Срещу разписка, разбира се.

Той седна край бюрото, извади стилото си.

— Дайте ми хартия.

Докато пишеше внимателно и грижливо разписката, продавачът запита:

— Смятате, че е крадена?

— Не съм казал такова нещо — измърмори Дюран. — Ние търсим някаква подобна кутия. Но с истински изумруд.

— Тоя не е истински — отвърна успокоен продавачът.

— Ще проверим.

Те се сбогуваха и скоро Жан ги понесе отново по булевардите. Но тоя път скоростта бе много по-висока, двамата инспектори изглеждаха доста нетърпеливи.

— А ако изумрудът се окаже истински? — запита Дюран.

— Сигурен съм, че е истински! — отвърна малко омърлушено Димов. — Изобщо това е самата оригинална кутия, ограбена от Периа през нощта на убийството.

— Не виждам да се радвате! — каза Дюран. — Нали точно това искахте, да намерите тая кутия в Париж?

— Смятам, че сме я намерили.

— А аз все още не смятам.

— Не може да има такова съвпадение — каза Димов. — Откъде Капелани ще има такава кутия?

— Ами много просто… Купил я е също като вас… А синчето му.

Дюран не се доизказа, пък и Димов нямаше никакво желание да продължи разговора. Преди всичко трябваше да се чуе мнението на експертите.

Щом пристигнаха в бюрото, Дюран веднага извика някой си господин Виго. Пристигна побелял възрастен господин в раиран панталон, така старинен, като вещите, за които се произнасяше. Дюран му даде двете кутии.