Читать «Кутия за енфие» онлайн - страница 18

— Да я отвори?… Или да я отключи?

— Да, тя наистина беше заключена. Извади доста голяма връзка с ключове и я отключи пред очите ми. Вътре имаше Обикновени неща — ризи, пижама, тоалетни прибори. И една кутия за енфие!

— За енфие? Как разбрахте, че е за енфие?

— Той ми каза.

— А какво представляваше?

— Стара кутия от много тъмно дърво. Може би беше лакирана, сега не съм сигурен. И с богата сребърна инкрустация. По средата имаше голям зеленикав камък, очевидно неблагороден.

— По какво съдите?

— Разбирам малко нещо от камъни — каза младият митничар. — И освен това за какво ще взима със себе си скъпа вещ? За да си има неприятности с митничарите? Много по-удобно ще бъде, ако я остави в транзитния багаж.

— Той не влиза ли в митницата?

— Не, само в магазията и оттам директно се товари на „Ер Франс“.

— И все пак не е постъпил глупаво! — каза Димов. Пътнически багаж може да се загуби…, но не и ръчната чанта.

Младежът се позамисли.

— Да, и това е съображение — отвърна той. — Но кутията не ми се видя нещо особено. Периа каза, че я купил за двайсет долара.

— Това ли беше всичко?

— Не, имаше и митническа декларация с валута. Три хиляди долара в травел-чекове и 500 долара в наличност.

— След това да сте се виждали с някой от пътниците? В ресторанта или в хотела?

— Моля ви! — каза младежът. — Това е строго забранено.

— Случайно, искам да кажа.

— Не, тая нощ бяхме ужасно претрупани.

— Липсва ви едно копче на униформата! — каза внезапно Димов. — Ей това, на ръкава.

— Знам! — отвърна младежът, без да погледне. — Днес ще мина в магазина да купя няколко.

— Ако е само за едно, мога да ви услужа.

Той извади копчето, намерено в стаята на убития, и му го подаде. Младият човек малко учудено и стеснено го взе.

— Откъде го имате?

— Намерихме го в стаята на убития! — отвърна спокойно Димов.

В първия миг Ничев сякаш не обърна внимание на думите му. Но изведнаж трепна, явно смущение се изписа по лицето му.

— Много ви моля! — възкликна той стреснато. — Ако искате да кажете…

— Още нищо не съм казал.

— Но аз изобщо не съм излизал от митницата… През цялото време бях с моите колеги… Те веднага ще го докажат.

— Достатъчно за сега! — каза Димов. — Можете да си вървите.

Все още смутен и объркан, младежът стана от мястото си и се отправи към вратата. Но в последния момент сякаш не издържа и отново се обърна. Лицето му бе лекичко пребледняло.

— Моля ви да проверите… Държа на това. Както държа и на името си.

— И аз държа! — отвърна Димов. — И все пак по мислете си… Къде сте загубили копчето? И кога? А ако ми донесете загубеното, ще ви бъда много признателен.

Младежът все още втренчено гледаше към него. Сериозно ли говореше? Шегуваше ли се? Или му поставяше някаква глупава клопка?

— Добре! — каза той най сетне. — Имам нещо наум. И се запъти по коридора. Известно време Димов мълча замислено, Ралчев не се решаваше да го смути. И все пак накрая не можа да се стърпи.

— Това момче не се ли отърва много лесно? — запита той.