Читать «Кутия за енфие» онлайн - страница 20

Той като ястреб се спусна към кухнята.

С малко топла храна в стомаха умът винаги работи по-ясно. Сега Димов се разхождаше из кабинета си със спокойна, умерена стъпка. И се улавяше сам, че колкото минаваха годините, толкова мислите му ставаха по-предпазливи. И в същото време все по-дръзки. Предпазливи и дръзки — това, което философите наричаха единство на противоречията. А точно такава беше и самата истина. Той нахлуваше смело, с професионална опитност в най-непознатите територии, но работеше там предпазливо, оглеждаше всяка своя крачка, не се доверяваше ни на очите си, ни на опита си. Изненадите го бяха научили колко сложна и многостранна може да бъде всяка истина. Все по-рядко отиваше на риск, както между прочем бе случаят с младия Ничев.

Престъплението с убития на летището чужденец явно го озадачаваше. Нещо му подсказваше, че цялата работа е изпипана много интелигентно, с дълбоко професионално умение. И все пак бяха допуснати елементарни грешки. С това копче например. И не само с копчето. Не означаваха ли тия пропуски липса на сериозна професия? Може би. А може би истината беше някъде по средата. Интелигентност без професия. Или професия без интелигентност. Да, истините винаги бяха по-сложни, отколкото изглеждаха на пръв поглед.

Усещаше, че с течение на годините става все но-тъжен. Причина за това бяха именно истините — сложните и противоречиви истини. През първите години престъпленията го интересуваха чисто служебно. Дълг, който трябва да се изпълни. Или пък като ловец — дивеч, който трябва да се удари. Тичаше като як копой с невероятна издръжливост и по най-незабележимата следа. После тичането започна лекичко да го уморява. Вече не тичаше с такава енергия. Просто избираше една теоретична точка и чакаше там. Както се казва на ловен език, чакаше на пусия. Глиганът или заекът — все едно! — обикновено се появяваха някъде там, около теоретичната точка. Тогава е много по-лесно да се прицелиш в дивеча, който смята, че си някъде далеч зад гърба му.

Но след това се случи тая история със Стефан Радев. И с неговото самопризнание. В неговия собствен съзнателен мир категориите започнаха бавно да се изменят. Сега вече престъпленията не го интересуваха само като факт, но и като социално явление. А тая почва се бе оказала най-хлъзгавата от всички, на които досега бе стъпвал. Случиха се още няколко много сериозни и жестоки престъпления. И убийците бяха все млади хора. Не просто деца на улицата и на нейните вечни миазми. А хора образовани, добре гледани и възпитани. И без никакви видими пороци, без никаква обременена наследственост. Дори на вид съвсем безукорни — като, тоя Ничев например… И все пак…

Не разбираше на каква почва виреят тия отровни цветя. И от какво семе израстват. Нямаше такива семена или поне у нас ги нямаше. Може би това, което учените наричат мутации?… Изведнаж цветето пониква не бяло, а червено или жълто. Не шест, а осем листенца на венчето. Или съвсем внезапно вместо лечебна — отровна настойка. Това бяха факти, върху които непрекъснато размишляваше. Може би не точно мутации, може би неочаквани съединения. Пък и тоя напрегнат свят — като някакъв огромен синхрофазотрон. Частиците летят с невероятна скорост, удрят се една в друга и се разпадат на нови частици. Учените просто им дават нови наименования — алфа, бета. След това ги проучват, мъчат се да свържат всичко в единна теория.