Читать «Захир» онлайн - страница 87

Животът ми, който и преди не беше лесен, сега става още по-труден. Текстилната фабрика, в която работи майка ми и която по-рано беше държавна, сега преминава в частни ръце — новите собственици имат други проекти, започват да правят промени и тя е уволнена. Два месеца по-късно няма как да се издържаме и единственото, което ни остава, е да напуснем селото, където съм живял до този момент, и да търсим работа другаде.

Дядо и баба отказват да тръгнат с нас, предпочитат да умрат от глад, отколкото да напуснат земята, в която са се родили и са прекарали живота си. С майка ми отиваме в Алма Ата: за пръв път виждам толкова голям град, впечатлен съм от колите, огромните здания, светещите реклами, ескалаторите и най-вече асансьорите. Мама си намира работа като продавачка в магазин, а аз започвам да работя като помощник-механик на една бензиностанция. Голяма част от парите, които изкарваме, изпращаме на баба и дядо, но това, което ни остава, е достатъчно, за да се изхранваме и да отида за пръв път на кино, лунапарк, футболни мачове.

Откакто сме в града, пристъпите спират, но изчезват също тъй гласът и присъствието на момичето. Намирам, че така е най-добре, невидимата приятелка, която беше с мен от осемгодишна възраст, изобщо не ми липсва, пленен съм от Алма Ата, зает съм с изкарването на прехраната си. Разбирам, че ако човек е поне малко интелигентен, може да стане важна личност. Нещата продължават така до една неделя, когато си седя на единствения прозорец на малката ни квартира и гледам неасфалтираната уличка, на която живеем. Изнервен съм, защото предишния ден бях блъснал една кола, правейки маневра, и сега се страхувам да не ме уволнят, толкова много се страхувам, че през целия ден не мога да ям нищо.

Изведнъж отново усещам вятъра, виждам светлините. По-късно майка ми разказа, че съм паднал на пода и съм говорил на някакъв странен език, като трансът този път продължил по-дълго от обичайното. Спомням си, че именно в този миг гласът ми напомни, че трябва да изпълня мисията си. Когато идвам в съзнание, отново усещам присъствието на момичето и макар и да не го виждам, мога да разговарям с него.

Ала това вече не представлява интерес за мен: идвайки в града, сякаш съм попаднал в съвсем друг свят. Въпреки това питам момичето каква е мисията ми: гласът ми отговаря, че тя е мисията на всички човешки същества — да изпълнят света с Енергията на абсолютната любов. Питам и за единственото нещо, което ме интересува в момента: за ударената кола и реакцията на собственика на бензиностанцията. Тя ме съветва да не се тревожа, а да му кажа истината, той щял да ме разбере.