Читать «Захир» онлайн - страница 45

— Възможно е да не разбирам: точно затова съм тук. За да разбера и по този начин да се освободя от случилото се.

— Вие сте разбирали всичко много добре, но изведнъж сте престанали да разбирате; поне така ми каза Естер. Подобно на всички съпрузи, които в един момент започват да гледат на жена си като на част от мебелите и съдовете вкъщи.

Прииска ми се да отвърна: „В такъв случай бих искал тя да ми го каже. И да ми даде шанс да поправя грешките си, а не да ме изостави заради едно момче на двайсет и няколко години, което скоро ще започне да постъпва така, както постъпвах аз самият.“ Вместо това обаче от устата ми излязоха по-сдържани думи:

— Не мисля, че е така. Вие сте прочели книгата ми и дойдохте онази вечер на раздаването на автографи, за да ме успокоите, защото знаете какво чувствам. Сърцето ми продължава да е разбито. Чували ли сте някога за Захир?

— Възпитан съм в ислямската религия. Знам какво е Захир.

— Естер изпълва цялото пространство на живота ми. Мислех, че ако напиша какво чувствам, ще се освободя от присъствието й. Сега я обичам по-дискретно, но не мога да мисля за нищо друго. Моля ви, ще направя всичко, което поискате, но трябва да ми обясните защо тя изчезна по този начин. Тъй като аз нищо не разбирам, както вие сам казахте.

Беше мъчително да стоя тук и да моля любовника на жена си да ми помогне да разбера какво се е случило. Ако Михаил не се беше появил онази вечер на раздаването на автографи, може би моментът в катедралата във Витория, когато приех любовта си и написах Време да раздираш, време да съшиваш, щеше да е достатъчен. Съдбата обаче имаше други планове — и възможността да срещна пак жена си отново разстройваше равновесието.

— Хайде да обядваме заедно — каза Михаил след дълга пауза. — Вие наистина нищо не разбирате. Но божествената енергия, която днес премина през тялото ми, е щедра към вас.

Уговорихме си среща за другия ден. Връщайки се у дома, си спомних за един разговор с Естер, който бяхме провели три месеца преди тя да изчезне.

Разговорът беше за божествената енергия, която преминава през човешкото тяло.

— Очите им наистина са различни. Да, те се боят от смъртта, но над този страх стои мисълта за саможертва. Животът им има смисъл, защото те са готови да го дадат в името на една кауза.

— За войниците ли говориш?

— Да. И за нещо, което ми е ужасно трудно да приема, но не мога да се преструвам, че не го виждам. Войната е ритуал. Ритуал на кръвта, но и на любовта.

— Ти си се побъркала.

— Може би. Запознах се и с други военни кореспонденти. Те обикалят от страна в страна, сякаш рутината на смъртта е част от живота им. Не се боят от нищо, изправят се срещу опасностите така, както го правят войниците. Дали е само заради новината? Не вярвам. Те вече не могат да живеят без опасността, приключението, адреналина в кръвта. Един от тях, женен и баща на три деца, ми каза, че се чувства най-добре на бойното поле, въпреки че обожава семейството си и през цялото време говори само за жена си и децата си.