Читать «Захир» онлайн - страница 44

Единственото, което можех да чуя в осветения само от свещите салон, беше задъханото дишане на онези, които бяха танцували. Постепенно дишането им се успокои, лампите отново светнаха и сякаш всичко се върна към нормалното си състояние. Успях да забележа, че чашите отново се напълниха с бира, вино, вода и безалкохолни, децата отново се разтичаха и закрещяха и скоро всички потънаха в разговори — сякаш нищо, абсолютно нищо не се бе случило.

— Нашата среща е към края си — каза момичето, което бе запалило свещите. — Алма ще ви разкаже последната история.

Алма беше жената, която разтърсваше дайрето. Говореше с акцента на човек, живял в някоя от източните страни.

— Учителят имал бик. Раздалечените му рога го карали да си представя, че ако седне между тях, ще се почувства като на трон. Един ден, когато животното било разсеяно, той се приближил до него и направил това, за което си мечтаел. Начаса бикът се изправил и го хвърлил надалеч.

Виждайки това, жена му заплакала.

„Не плачи! — казал й учителят, след като се съвзел. — Пострадах, но осъществих желанието си.“

Хората започнаха да си тръгват. Попитах съседа си какво е почувствал.

— Вие знаете. Нали го описвате в книгите си.

Не знаех, но се налагаше да се преструвам.

— Да, може би знам, но искам да съм сигурен.

Той ме погледна така, сякаш нищо не разбирам, и за пръв път се усъмни дали наистина съм писателят, който той смяташе, че познава.

— Бях в контакт с енергията на Вселената — отвърна мъжът. — Бог премина през душата ми.

И излезе, за да не се налага да ми обяснява казаното.

В празния салон останаха само четиримата актьори, двамата музиканти и аз. Жените отидоха до дамската тоалетна, за да се преоблекат. Мъжете съблякоха белите си одежди в салона и сложиха собствените си дрехи. След това започнаха да прибират свещниците и музикалните инструменти в два големи куфара.

Възрастният мъж, който бе удрял там-тама по време на церемонията, преброи парите и ги раздели на шест равни купчинки. И сякаш едва в този момент Михаил забеляза присъствието ми.

— Очаквах да ви видя тук.

— Предполагам, че знаете причината.

— След като позволих на божествената енергия да премине през тялото ми, знам причините за всичко. Знам коя е причината за любовта и за войната. Знам коя е причината един мъж да търси жената, която обича.

Усетих, че отново вървя по острието на бръснача. След като той знаеше, че съм тук заради моя Захир, знаеше също така, че присъствието ми е заплаха за връзката му с Естер.

— Ще можем ли да разговаряме като двама мъже на честта, които се борят за нещо, за което си струва?

Михаил сякаш се поколеба. Аз продължих.

— Знам, че ще бъда наранен подобно на учителя, който поискал да седне между рогата на бика, но мисля, че заслужавам. Заслужавам го заради болката, която съм причинил, макар и неволно. Не вярвам, че Естер щеше да ме напусне, ако бях оценил любовта й.

— Вие нищо не разбирате — каза Михаил.

Това изречение ме ядоса. Как може едно двайсет и пет годишно момче да каже на един мъж с опит, преживял страдания, преминал през изпитанията на живота, че нищо не разбира? Трябваше да се овладея, да се унижа, да направя всичко, което е необходимо: не биваше да продължавам да живея с призраци, не можех да допусна вътрешният ми свят да е все така обсебен от Захир.