Читать «Захир» онлайн - страница 43

Разговорът ни е прекъснат от звука на дайрето. Този път започва да говори възрастният мъж с там-тама.

— Времето за размишления приключи. Дойде ред на ритуала, на емоцията, която увенчава и преобразява всичко. Нека онези, които днес са тук за пръв път, знаят, че този танц развива способността ни да приемаме Любовта. Любовта е единственото нещо, което мобилизира ума и въображението, тя ни пречиства и освобождава.

Цигарите се загасват, шумът от чашите стихва. Странната тишина отново се спуска в салона и едно от момичетата подхваща някаква молитва.

— Господарке, ще танцуваме в твоя чест. Нека нашият танц ни накара да полетим във висините.

Наистина ли момичето каза Господарке или така ми се стори?

Със сигурност каза Господарке.

Другото момиче запалва четири свещника и осветлението угасва. Четирите фигури, облечени в бяло, слизат с набраните си поли от сцената и се смесват с публиката. В разстояние на около половин час другото момче припява някаква еднообразна, монотонна песен, която сякаш излиза от корема му, но която — необяснимо защо — ме кара да забравя за малко за Захира, да се отпусна, да изпадна в нещо като дрямка. Дори едно от децата, което тичаше непрекъснато насам-натам, докато „преразказваха любовта“, сега се е укротило и втренчено гледа към сцената. Някои от присъстващите са затворили очи, други са забили поглед в пода или в някаква неподвижна, невидима точка, както бях видял да прави Михаил преди това.

Когато момчето спира да пее, идва ред на ударните инструменти — дайрето и там-тама, — чиито ритми много наподобяват музиката, съпровождаща африканските религиозни церемонии.

Облечените в бяло фигури се въртят около себе си, а публиката, въпреки че е препълнила салона, им прави място, за да могат набраните им поли да описват движения във въздуха. Инструментите ускоряват ритъма, четиримата се въртят все по-бързо, издавайки звуци, които не принадлежат на нито един от известните ми езици — сякаш говорят направо с ангелите или с Господарката, както беше казало момичето.

Съседът ми става и също започва да танцува и да реди неразбираеми фрази. Десетина души от публиката правят същото, докато останалите наблюдават, изпълнени с почтителност и възхищение.

Не знам колко време продължи този танц, но звуците на инструментите сякаш следваха ударите на сърцето ми и ме обзе непреодолимо желание да се отдам на мига, да говоря странни неща, да движа тялото си — беше ми необходимо да проявя голямо самообладание и да си помисля колко смешно би било, ако започна да се въртя като обезумял около себе си. Впрочем както никога досега образът на Естер, моя Захир, сякаш се появи пред мен и усмихвайки се, ме помоли да възхвалявам Господарката.

Борех се да не се поддам на този непознат за мен ритуал, молех се скоро да свърши. Опитвах се да се съсредоточа в целта на моето посещение тук тази вечер — да разговарям с Михаил, да го накарам да ме отведе до моя Захир, — но почувствах, че повече не съм в състояние да стоя неподвижен. Станах от стола, но докато се осмеля, предпазливо и срамежливо, да направя няколко стъпки, музиката внезапно спря.