Читать «Захир» онлайн - страница 47

— С други думи, според теб човек открива смисъла на живота само по време на война.

— Но ние постоянно сме във война. Воюваме със смъртта, макар и да знаем, че накрая тя ще победи. Във въоръжените конфликти нещата са по-ясни, но в ежедневния живот е същото. Не можем да си позволим лукса непрекъснато да бъдем тъжни.

— Какво искаш да направя?

— Да ми помогнеш. А помощта не се изразява в съвета „отиди и си подай оставката“, защото това ме кара да се чувствам още по-объркана отпреди. Трябва да открием начин, по който да канализираме енергията на чистата, абсолютната любов, да й позволим да премине през телата ни и да се разпръсне наоколо. Единственият човек, който успя да ме разбере досега, е един преводач, който твърди, че е имал видения, свързани с тази енергия.

— Любовта към Бога ли имаш предвид?

— Ако някой е в състояние да обича партньора си безгранично, без да поставя каквито и да е условия, то това е проявление на любовта към Бога. Бог ни учи да обичаме ближния си. Ако обичаме ближния си, ще обичаме и себе си. А щом обичаме себе си, нещата ще си дойдат по местата. Историята ще се промени.

Нито политиката, нито завоеванията, нито теориите, нито войните някога ще променят историята. Те са само повторение, нещо, което го има, откакто свят светува. Историята ще се промени, когато овладеем Енергията на любовта, така както използваме енергията на вятъра, на морето, на атома.

— Смяташ ли, че двамата с теб можем да спасим света?

— Смятам, че има доста хора, които мислят по този начин. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се, стига да ми кажеш какво трябва да направя.

— Проблемът е в това, че и аз самата не знам.

Приятната пицария, която посещавам още от първото си идване в Париж, беше станала част от моята история: последния път отпразнувах в нея награждаването ми с ордена „Кавалер на изкуствата и литературата“, който ми бе връчен от Министерството на културата — макар и мнозина да смятаха, че някой по-скъп и по-елегантен ресторант би бил идеалното място за отбелязване на толкова важно събитие. Но Роберто, собственикът на пицарията, беше за мен нещо като талисман; винаги когато отивах в заведението му, се случваше нещо хубаво в моя живот.

— Бих могъл да започна с приятни неща, като например отзвука на Време да раздираш, време да съшиваш, или с противоречивите чувства, които предизвика у мен твоят театрален спектакъл.

— Не е театрален спектакъл, а среща — поправи ме той. — Разказваме истории и танцуваме, за да получим Енергията на любовта.

— Бих могъл да говоря за нещо банално, за да те предразположа. И двамата обаче знаем защо сме седнали тук.

— Тук сме заради жена ти — каза Михаил с предизвикателно изражение, типично за младежите на неговата възраст. В този момент изобщо не приличаше на срамежливото момче, появило се онази вечер на раздаването на автографи, нито пък на духовния водач от въпросната „среща“.